Тръпка

Мила лудата глава пак да се покаже. Защо трябваше да го правя?

Притеснена, си мисля за предупрежденията на Къртис. От няколко седмици обаче Саския стои на дистанция, сигурно ѝ е казал нещо, но също така вече не може да прави номера, не и пред очите на Къртис и на останалите.

Замръзвам в тази дупка. Ръцете ми са толкова студени, че едва ги усещам. Трябваше да си сложа ръкавиците.

Саския и Одет ги няма цяла вечност. Защо се бавят толкова? Къртис е долу на пистата, засича им времето. Естествено, трябваше да го превърнем в състезание момчетата срещу момичетата. Идеята пак беше на Саския. Хайде, момичета. Къде сте сега?

Не чувам нищо. Колко дълго ще ми стигне въздухът?

Стегни се. Брент ще е следващият закопан. Той не би изпаднал в паника. Него от нищо не го е страх. Опитвам се да контролирам дишането, поемайки въздух бавно през носа. Ако се наложи, мога да пробия снега с ръце, ще ги размахам и те ще дойдат да ме измъкнат.

Светлина. През дупка над главата ми. Засмивам се с облекчение, когато лицето на Саския се взира надолу към мен.

— Тук няма нищо — казва тя.

Дупката отново е затъпкана със сняг.

Какво прави? Тя ме видя. Видя ли ме?

По-тъмно е, отколкото преди малко. Да не би да е натрупала отгоре още сняг? Усещам присвиване от страх в стомаха. Какво е намислила?

— Хей! — викам аз. Но не ги чувам, затова предполагам, че и те не ме чуват.

Вдигам ръце и започвам да бутам нагоре. Снегът реже пръстите ми. Ледени осколки политат към лицето ми. Примигвам, за да ги отпъдя, ледена влага залепва по миглите ми. Отново блъскам, но снегът е набит здраво. Въобразявам ли си, или ми става по-трудно да дишам?

Защо поне Одет не направи нещо? Поемам въздух на големи глътки. Спри. Дишай бавно. Така въздухът ще ти стигне за по-дълго.

Къртис и Дейл едва ли ще допуснат това да продължи твърде дълго. Всъщност може и да позволят. Колкото по-дълго, толкова по-добре за тях, да могат да ни натрият носовете с по-доброто си време. Брент не може да ми помогне, той слезе до павилиона да си вземе нещо за ядене. В тази мъгла Хедър дали ще може да си спомни къде ме е закопала? Дори и да успее, едва ли ще се забърза да ме спасява.

Това беше много тъпа идея. Няма никаква причина да лежа закопана тук. Защо просто не закопахме предавателя, както правят хората? Събирам всичките си сили и пробвам отново, бутам нагоре с две ръце. Снегът се сипе по главата ми, влиза в устата ми. Кашлям, за да го изплюя, вече в пълна паника.

И тогава с ужас осъзнавам. Саския е планирала цялата работа.

35

В настоящето

Мъртвите черни очи на елена са се взрели в ресторанта. Бледата му козина е сплъстена, рогата му са покрити с прах. Не мога да се освободя от чувството, че ме гледа.

Единствените звуци са ритмичното тиктакане на часовника и пукането на огъня. Десет минута се мъчих да го разпаля. Тук всичко е просмукано от влага.

Хедър се мята из стаята като уловена муха:

— Къде е той, по дяволите?

И аз съм притеснена. Дейл не е идиот, но на такъв терен и най-добрите могат да закъсат. Може да лежи някъде ранен, погребан под снежно свлачище или паднал в пукнатина.

Освен ако това не е някакъв злокобен план, замислен от него и Хедър. В такъв случай Брент и Къртис също са в опасност. Или Саския е някъде тук? Тогава всички сме застрашени…

Небето зад прозореца е сиво, върховете са тъмносини. Последната светлина вече се стопява. Едно е сигурно: днес няма да слезем долу и аз изпитвам ужас от мисълта, че ще прекарам още една нощ на това място.

Грея пръстите си на огъня, но не спирам да треперя. Напъхала съм самоделна торба с лед под коленната шина на Къртис. Ибупрофенът не успя да притъпи болката. Алкохол ще помогне, но докато мъжете не се върнат, не искам да си замъглявам ума.

— Този дяволски часовник направо ме побърква — казва Хедър.

— Мене пък ме побърква еленската глава — казвам аз. Колко ли подобни ситуации са наблюдавали тези мъртви очи? Преди да построят Панорамата, на това място е имало обикновена дървена барака, убежище за катерачите в продължение на десетилетия. Може да се види на някои от снимките на стената. Дали и еленът е живял тук? Изглежда достатъчно стар.

Хедър разбутва купчината цепеници за огъня.

— Какво правиш? — питам аз.

— Ако открием телефоните, може да повикаме помощ.

Вече поне два пъти гледахме там, но не ѝ го казвам.

— Ааа! — Хедър грабва часовника и го хвърля към стената… Той се разбива в дървената ламперия. Стъклата се посипват по пода. Не знаех, че може да избухне така.

Сега е моментът. В такъв момент на слабост има по-голяма вероятност да ми каже истината.

— Нали знаеш, че не аз съм те поканила тук?

Тя кима.

— Кой тогава?

Тя прехапва устна:

— Не знам.

— Опитвам се да си обясня кой е подготвил кутията на Пандора — доверявам ѝ аз. — Трябва да знам дали ти и Брент…

Тя се готви да възрази.

— Ако сте го направили, трябва да помислим кой друг може да знае за това.

Хедър поглежда през рамо към коридора, после рязко обръща глава към мен:

— Да. Спах с Брент. Сега доволна ли си?