Тъмна любов

Братята излязоха от салона и вкупом се отправиха към фоайето. Звук от вадене и зареждане на оръжие последва тежките им стъпки.

Рот погледна видеомонитора, монтиран на стената.

Дъхът му секна, когато видя Бет в ръцете на ченгето. Бързо отвори входната врата и когато мъжът се втурна вътре, протегна ръце, за да я поеме.

Започна се, помисли си той. Преобразяването. Беше започнало. Ченгето се затресе от гняв, когато Рот взе Бет от ръцете му.

— Проклет кучи син. Как можа да постъпиш така с нея?

Рот не го удостои с отговор. Понесъл Бет на ръце, бързо мина край братята. Забеляза смайването им, но нямаше намерение да губи време за обяснения.

— Никой да не убива този човек, той е мой — изрева той. — Да не напуска къщата, докато не се върна.

Влезе в салона, бутна картината настрани и се спусна бързо надолу по стълбите.

Сега всяка минута беше от значение.

Бъч гледаше как наркодилърът изчезва с Бет. Главата й подскачаше при всяка негова стъпка, косата й се развяваше като знаме след тях.

За момент беше като парализиран, раздвоен между желанието да изкрещи и нуждата да заплаче. Загуба. Каква ужасна загуба.

Чу зад себе си вратата да се затваря и заключва. И осъзна, че е заобиколен от петима от най-долните, най-гадни копелета, които някога беше виждал.

Една ръка, тежка като наковалня, се стовари върху рамото му.

— Какво ще кажеш да останеш за вечеря?

Бъч вдигна поглед. Видя мъж с бейзболна шапка и някакви белези — може би татуировка? — по лицето.

— А какво ще кажеш ти да бъдеш вечерята? — попита друг с вид на манекен.

Бъч отново беше обзет от гняв и мускулите му се стегнаха.

Тези момчета май искат да си играем, помисли си той. Чудесно. Ще потанцуваме, мамка му.

За да покаже, че не се страхува, погледна право в очите всеки един от тях. Първо двамата, които говориха с него. После относително нормалния, който стоеше настрани. След това онзи, с грамадната грива, за която доста жени биха платили стотици долари в някой шикозен салон.

И накрая последния.

Бъч се вторачи в ужасния белег на лицето му. Погледът му пресрещнаха свирепи черни очи.

С това момче, каза си той, човек наистина трябва да внимава.

Повдигна рамене и пристъпи, освобождавайки се от тежката ръка върху рамото си.

— Кажете ми нещо, момчета — каза той провлечено. — Тази кожа, за да се надървяте ли я носите? Имам предвид, всички ли сте меки китки?

Бъч се залепи за вратата с такава сила, че зъбите му изтракаха. Манекенът завря перфектното си лице в това на Бъч.

— На твое място щях да внимавам какво говоря.

— Защо да си правя труда, като ти внимаваш вместо мен. Е, какво, няма ли да ме целунеш?

Типът нададе ужасен рев. Бъч не беше чувал подобно нещо никога през живота си.

— Добре, добре — каза този, който изглеждаше най-нормален и пристъпи напред. — Остави го, Рейдж. Хайде. Успокой се.

Мина минута, преди манекенът да го пусне.

— Точно така. Сега всичко е наред — каза господин Нормален и потупа своя побратим по гърба. После се обърна към Бъч. — Направи си услуга и млъкни, по дяволите.

Бъч повдигна рамене.

— Блондина не може да си свали ръцете от мен. Не съм виновен аз.

Манекенът се нахвърли отново върху Бъч. Господин Нормален завъртя очи, но този път не го спря.

Първото кроше се стовари върху челюстта на Бъч и главата му отскочи на една страна. Усетил болката, Бъч даде воля на гнева си. Страхът за Бет, накипялата омраза към тези отрепки и притесненията покрай работата му изригнаха навън. Той се нахвърли на по-едрия мъж и го повали на пода.

Мъжът се изненада, защото не очакваше, че противникът му е толкова бърз и силен. Бъч се възползва от колебанието му, улучи Блондина в устата и след това го сграбчи за гърлото.

Секунда по-късно Бъч лежеше проснат на земята, а мъжът седеше върху гърдите му като паркирана кола.

Сграбчи с ръка лицето на Бъч и го стисна така, че той остана без дъх. Бореше се за всяка глътка въздух.

— Може би ще намеря жена ти и ще я изчукам няколко пъти — каза противникът на Бъч. — Какво ще кажеш?

— Нямам жена.

— Тогава ще се позабавлявам с приятелката ти.

Бъч успя да си поеме дъх.

— Нямам и приятелка.

— Щом жените не си падат по теб, защо реши, че аз си падам?

— Исках да те ядосам.

Необикновените електриковосини очи се присвиха. Сигурно е с контактни лещи, помисли си Бъч. Невъзможно е човек да има такива очи.

— И защо искаше да ме ядосаш? — попита Блондина.

— Ако те бях нападнал пръв — Бъч вкара още малко въздух в белите си дробове, — твоите момчета нямаше да ни оставят да се бием. Щяха да ме убият, преди да мога да ти фрасна един.

Блондина поотпусна хватката си и се разсмя. Взе му портфейла, ключовете и мобилния телефон.

— Ей, да знаете, че май харесвам този глупак — провлечено каза той.

Някой се прокашля, опитвайки се да привлече вниманието. Блондина скочи на крака и Бъч се обърна задъхан. Когато вдигна поглед нагоре, беше убеден, че халюцинира. В хола стоеше дребен възрастен човек, облечен с ливрея. Държеше сребърен поднос.