Тъмна любов

Питаше се какво й беше говорил, докато го любеше, но в общи линии можеше да се досети по тона на гласа му, изпълнен с благоговение и възхвала. Каквото и да бе казал, това бяха любовни думи.

— Родният ти език е прекрасен — каза тя.

— Няма думи, достойни за теб.

Гласът му прозвуча различно. Чувствата му към нея бяха различни.

Никакви прегради, помисли си тя. В този момент между тях нямаше никакви прегради. Нямаше ги напрегнатата му бдителност, навикът да бъде вечно нащрек, защитната му реакция на хищник.

Неочаквано й се прииска да го защити. Странно беше желанието й да покровителства някого, физически далеч по-силен от нея. Но той имаше нужда от защита. В спокойствието и тишината на мрака тя долавяше вътрешната му уязвимост. Можеше почти да докосне сърцето му.

Боже мой, тази история за ужасната гибел на семейството му.

— Рот?

— Мммм?

Мислеше да му благодари, че я беше споделил с нея. Но не й се искаше да разруши крехкото чувство на единение между тях.

— Казвал ли ти е някой колко си красив? — попита тя.

Той се подсмихна.

— Воините не са красиви.

— Но ти си. За мен. Страшно красив.

Той затаи дъх. Премести я от себе си. После бързо стана и след минута в банята се появи мека светлина. Чу се шум от течаща вода. Би трябвало да се досети, че това няма да продължи дълго. Доплака й се. Напипа дрехите си и се облече.

Когато Рот излезе от банята, тя вече се беше запътила към вратата.

— Къде отиваш?

— На работа. Не знам колко е часът, но обикновено съм там около девет, така че със сигурност съм закъсняла.

Не виждаше много добре в тъмното, но накрая намери вратата.

— Не искам да си тръгваш — Рот беше до нея и гласът му я накара да подскочи.

— Аз имам собствен живот и трябва да се върна към него.

— Твоят живот е тук.

— Не, не е.

Ръцете й търсеха ключалката, но не успя да отвори, въпреки че напрегна всичките си сили.

— Ще ме пуснеш ли да изляза? — промърмори тя.

— Бет — той хвана ръцете й и я накара да спре. Свещите се запалиха, като че ли той искаше Бет да го види. — Съжалявам, но с мен… не се живее лесно.

Тя измъкна ръцете си.

— Не исках да те притеснявам. Исках просто да знаеш какво чувствам. Това е всичко.

— А на мен ми е трудно да повярвам, че не те отвращавам.

Бет го погледна учудено.

— Боже мой, защо трябва да ме отвращаваш?

— Защото знаеш какво се случи.

— С родителите ти? — тя отвори уста от учудване. — Нека да се изясним. Според теб трябва да съм отвратена, защото си бил принуден да преживееш убийството на майка си и баща си, така ли?

— Не направих нищо, за да ги спася — възрази той.

— Ти си бил заключен.

— Държах се като страхливец.

— Не, не си страхливец — може би не беше честно да му се ядосва, но защо той не виждаше по-ясно миналото? — Как можеш да кажеш…

— Аз спрях да крещя! — гласът му проехтя в стаята и тя се сепна.

— Какво? — попита тя шепнешком.

— Аз спрях да крещя. След като убиха родителите ми и догена, аз спрях да крещя. Лесърите претърсиха навсякъде. Търсеха мен. А аз се спотайвах. Затиснах устата си с ръка. Молех се да не ме намерят.

— Естествено — каза нежно тя. — Искал си да живееш.

— Не — отвърна той. — Страхувах се от смъртта.

Бет искаше да го прегърне, но беше убедена, че няма да й позволи.

— Рот, не разбираш ли? Ти си бил жертва също като родителите си. Единствената причина, поради която си тук сега, е, че твоят баща те е обичал много и е искал да те опази. Мълчал си, защото си искал да оцелееш. Няма защо да се срамуваш от това.

— Бях страхливец.

— Не говори глупости! Видял си как убиват родителите ти!

Тя поклати глава и поради неуспеха си да го убеди заговори по-рязко:

— Казвам ти, че трябва отново да премислиш случилото се. Позволил си тези страшни часове да оставят отпечатъка си върху теб и никой не те вини за това. Но ти виждаш нещата неправилно. Абсолютно неправилно. Зарежи тези глупости за воинска чест и си отдъхни!

Тишина.

О, по дяволите. Оплеска всичко. Той разкри душата си пред нея, а тя му крещи и го кара да се срамува. Идеалният начин да насърчи близостта им, няма що.

— Рот, извинявай, не трябваше…

Той я прекъсна. Лицето и гласът му бяха твърди като камък.

— Никой никога не ми е говорил като теб.

Мамка му.

— Наистина съжалявам. Не мога да разбера защо…

Рот я придърпа към себе си и я прегърна силно. Отново й заговори на древния език. Когато я пусна, завърши монолога си с нещо, което й прозвуча като лийлан.

— Това да не е „кучка“ на вампирски?

— Не, нищо подобно — той я целуна. — Знай само, че адски много те уважавам. Макар че не съм съгласен с мнението ти за миналото ми.

Тя сложи ръката си на шията му и леко разтърси главата му.

— Все пак трябва да приемеш факта, че станалото тогава по никакъв начин не променя мнението ми за теб. Макар че ми е страшно мъчно за теб, за семейството ти и за всичко, което е трябвало да преживееш.

Последва дълга пауза.