Тъмна любов

Зейдист рязко наклони глава и се взря изпитателно в Бет с черните си, празни очи. След малко жестокото му изражение се посмекчи и на лицето му се появи почти незабележима усмивка. Втренчил поглед в очите й, той се зае да напъха ризата си в панталона. Все едно се извиняваше.

Но Рот не отстъпи дори и крачка.

— Как се казваш? — попита я Зейдист.

— Името й е Бет — Рот закри полезрението на Зейдист с ръка. — Върви си.

Настъпи дълга пауза.

— Да. Добре. Както и да е.

Зейдист се отправи към вратата, като се движеше със същата дебнеща походка на готово за смъртоносен скок животно, както и Рот. Преди да излезе, се спря и погледна назад.

Някога сигурно е бил наистина красив, помисли си Бет. Макар че го загрозяваше не белегът, а адският огън в душата му.

— Приятно ми беше да се запознаем, Бет.

Когато вратата се затвори и ключалката щракна, тя най-после си отдъхна.

— Добре ли си? — попита Рот. Усети как погледът му пробягва по тялото й, а после и нежното докосване на ръцете му. — Той не… Той не те е докоснал, нали? Чух писъка ти.

— Не, не. Само ме изплаши. Събудих се, а той беше в стаята.

Рот седна на леглото. Дланите му все още изследваха тялото й, сякаш още не можеше да повярва, че е добре. Накрая се успокои и отметна косата й назад. Ръцете му трепереха.

— Ти си ранен — каза тя. — Какво е станало?

Прегърна я със здравата си ръка и я притисна към гърдите си.

— Нищо особено.

— Тогава защо ръката ти е превързана? И каква е тази кръв?

— Шшшт — той опря брадичката си на темето й. Тялото му трепереше.

— Зле ли ти е? — попита тя.

— Просто искам да те поддържа в обятията си за малко. Става ли?

— Разбира се.

Когато той престана да трепери, тя се отдръпна и попита:

— Какво ти е?

Рот взе лицето й в ръце и притисна устните си към нейните.

— Нямаше да го понеса, ако той… те беше отнел от мене.

— Кой, той ли? Не се притеснявай. За нищо на света няма да тръгна с него — миг по-късно внезапно осъзна какво имаше предвид. — Мислиш, че щеше да ме убие ли?

Не че не можеше да си го представи. Толкова студени. Тези негови очи бяха ужасно студени.

Вместо отговор Рот отново притисна устни в нейните. Но тя не му позволи да я целуне.

— Кой е той? И какво е станало с него?

— Не искам дори да си близо до Зи. Никога — приглади кичурче коса зад ухото й. Докосването му беше изпълнено с нежност, за разлика от гласа му. — Чуваш ли?

Тя кимна.

— Да, но какво…

— Ако той се появи в някое от помещенията и аз съм в къщата, идваш и ме намираш. Ако ме няма, заключваш се в една от стаите тук долу. Стените са стоманени и той не може да се материализира в тях. И никога не го докосвай. Дори и случайно.

— Той воин ли е?

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. Но не е лошо да знам малко повече за него.

— Той е един от братята, но е почти без душа. За съжаление, имаме нужда от него.

— Защо, толкова ли е опасен? Или е опасен само за жените?

— Той мрази всички. Може би, с изключение на своя брат близнак.

— Супер. Значи са двама?

— Слава Богу, че имаме Фюри. Единствено той е в състояние да озапти Зи. Въпреки че дори и тогава не може да му се има доверие — Рот я целуна по челото. — Не искам да те плаша, но трябва да приемеш това, което ти казвам, съвсем сериозно. Зейдист е животно, но мисля, че уважаваше баща ти, затова е възможно да те остави на мира. Но не мога да поема никакъв риск с него. Нито с теб. Обещай ми, че ще стоиш далеч от него.

— Обещавам — тя затвори очи и се притисна към Рот.

Той я обгърна с ръка, но бързо се дръпна и я изправи на крака.

— Ела. Да отидем в моята стая.

Когато влязоха в стаята, Бет чу някой да спира душа. Миг по-късно вратата на банята се отвори.

Появи се красивият като филмова звезда воин, когото беше видяла преди това да шие раните си. Около кръста му беше увита хавлиена кърпа, от косата му капеше вода. Пристъпваше бавно като осемдесетгодишен старец, като че ли го болеше всеки мускул от тялото му.

Боже мой, помисли си тя. Не изглеждаше никак добре и нещо не беше наред с корема му. Беше подут, сякаш е глътнал баскетболна топка. Бет не знаеше каква е причината и се зачуди дали раната му не се е инфектирала, защото го тресеше. Погледна към рамото му и сви озадачено вежди, защото едва различи белега му. Изглеждаше така, сякаш раната беше отпреди няколко месеца.

— Рейдж, братко, как си? — попита Рот и остави Бет.

— Боли ме коремът.

— Да. Мога да си представя.

Олюлявайки се, Рейдж се огледа с полузатворени очи.

— Прибирам се у дома. Къде са ми дрехите?

— Загуби ги — отвърна Рот и го прихвана през кръста със здравата си ръка. — Никъде няма да ходиш, ще спиш в стаята на Ди.

— Не.

— Не започвай пак. Не си играем на шикалки. Облегни се на мен, за Бога.

Рейдж се отпусна и мускулите на гърба на Рот се напрегнаха, за да поеме тежестта му. Двамата бавно се отправиха към площадката и оттам в стаята на бащата на Бет. Тя ги последва и спря на дискретно разстояние, докато Рот помогне на брат си да легне в леглото.

Воинът отпусна главата си на възглавницата и моментално затвори очи. Постави ръка на корема си, но трепна от болка и я отпусна встрани, очевидно и най-лекото докосване беше мъка за него.