Тъмна любов

— Къде? — Бъч скочи от високия стол до бара, сякаш бързаше за някъде, но после бавно се покатери обратно.

— На „Трейд“ и „Пета“. Но не идвай. Къде си сега?

— В „Макграйдърс“.

— Десет минути?

— Ще бъда тук.

Бъч избута чашата си настрани, внезапно обзет от отчаяние. Така ли щеше да свърши? Пиян всяка вечер? А може би като частен детектив или охранител, докато не го изхвърлят за неизпълнение на служебните му задължения? Сам в двустайния си апартамент, докато черният му дроб не се скапе?

Не си падаше по планирането, но май беше крайно време все пак да си направи някакъв план.

— Не ти ли харесва уискито? — попита Аби, притиснала чашата към гърдите си.

Той протегна импулсивно ръка към проклетото нещо, вдигна чашата до устата си и глътна съдържанието й наведнъж.

— Браво.

Но когато Аби посегна да му налее още едно питие, той покри чашата си с ръка.

— Мисля, че ми стига за тази вечер.

— Както кажеш — усмихна се тя, когато той поклати глава. — Е, знаеш къде да ме намериш.

Да, за съжаление.

На Хосе му трябваха повече от десет минути, за да стигне до бара. Мина половин час, преди Бъч да види детектива да си проправя път през тълпата клиенти — мрачна фигура във всекидневно облекло.

— Познаваме ли я? — попита Бъч още преди Хосе да е седнал.

— Пак от момичетата на Голямото татенце. Карла Рицоли, с прякор „Бонбонче“.

— Същият начин на действие?

Хосе си поръча чиста водка.

— Да, прерязано гърло, много кръв. По устните й имаше остатъци от някакво вещество, като че от устата й е излизала пяна.

— Хероин?

— Вероятно. Първата работа на съдебния лекар утре сутринта е да й направи аутопсия.

— Открихте ли нещо на местопрестъплението?

— Стреличка. Като тези, с които стрелят по животните. Дадох я за анализ — Хосе глътна водката на един дъх. — Чух, че Голямото татенце е бесен и иска да си отмъсти.

— Да, добре. Да се надяваме, че ще си го изкара на приятеля на Бет. Може би, ако му обяви война, копелето ще изпълзи от скривалището си — Бъч се подпря с лакти на бара и потърка възпалените си очи. — Дявол да го вземе, не мога да повярвам, че тя го защитава.

— И аз не съм предполагал, че може да се случи такова нещо. Тя най-после си избра някой…

— И той се оказа пълен боклук.

Хосе се огледа.

— Ще трябва да говорим с нея.

— Да, така си и мислех — Бъч се опита да фокусира погледа си, като присви очи. — Слушай, утре смятам да се срещна с нея. Дай първо аз да я поразпитам, а?

— Не мога, О’Нийл. Не си…

— Можеш, разбира се. Просто я извикай вдругиден.

— Разследването върви с пълна пара…

— Моля те — Бъч не можеше да повярва, че се моли. — Хайде, Хосе. Имам по-голям шанс да я накарам да проговори.

— Защо мислиш така?

— Защото тя беше там, когато той едва не ме уби.

Хосе сведе поглед към мръсния плот на бара.

— Имаш един ден. И по-добре никой да не знае, защото капитанът направо ще ми отреже главата. Независимо от вашия разговор, ще трябва да я разпитам в участъка.

Бъч кимна. Аби се приближи с танцова стъпка, понесла бутилка скоч в едната си ръка и бутилка водка в другата.

— Изглеждате ми жадни, момчета — каза тя ухилено. Подканата в прелъстителната й усмивка и празния й поглед беше станала по-явна и отчаяна сега, когато нощта приближаваше своя край.

Бъч си помисли за празния си портфейл. За празния си кобур. За празния си апартамент.

— Трябва да се отърва от нея — промърмори той, смъквайки се от стола. — Тоест, да се махна оттук.

Изстрелът улучи Рот в ръката и от ударната му сила тялото му се завъртя. Падна, но веднага се изправи на крака и прикривайки се, бързо се заизмъква извън обсега на стрелеца, за да не му даде възможност да го улучи пак.

Петият лесър се беше появил незнайно откъде. Пушката му с рязана цев беше добре заредена и готова за стрелба.

Рот се скри зад един бор и набързо огледа раната си. Не беше много дълбока. Разкъсани бяха само кожата и мускулите. Костта не беше засегната, значи можеше да продължи да се бие. Извади една от звездите си и излезе иззад дървото. В този момент избухна светлина и освети просеката. Той отскочи обратно към сенките. „О, Господи!“ Сега щяха да си го получат. Звярът в Рейдж излизаше навън. И щеше да стане мътна и кървава.

Очите на Рейдж запламтяха с бяла светлина като фарове. Трансформиращото се тяло беше ужасяваща гледка — то цялото се пукаше и цепеше. На негово място се появи страховито чудовище, цялото покрито с люспи, които блестяха на лунната светлина, и с огромни нокти, раздиращи въздуха. Преди лесърите да разберат какво става, звярът ги погна и започна да ги разкъсва със зъби, докато кръвта им потече по гърдите му като река.

Рот стоеше настрани. Беше виждал това и преди и знаеше, че звярът няма нужда от помощта му. Дявол го взел, ако се приближи твърде близо до него, сигурно щеше да се прости с някоя част от тялото си.

Когато всичко свърши, чудовището нададе протяжен рев, толкова силен, че дърветата се превиха и клоните им се изпочупиха.

Беше истинска касапница. Беше невъзможно да се идентифицират лесърите, защото тела нямаше. Звярът беше погълнал дори дрехите им.