Тъмна любов

— По-добре.

— Ела. Ще те откарам на работа.

— Благодаря, но искам да походя пеша — челюстта на Хосе се стегна, като че ли се канеше да спори, затова тя се протегна и докосна ръката му. — Няма да позволя страхът да промени живота ми. Рано или късно ще трябва да мина покрай онази уличка и по-добре е да го направя сутринта, когато е светло.

Той кимна.

— Чудесно. Но ще си повикаш такси довечера или пък някой от нас ще мине да те вземе.

— Хосе…

— Радвам се, че си съгласна — той пресече улицата обратно. — А, предполагам, че не си чула какво направи снощи Бъч О’Нийл?

Не й се искаше много да пита.

— Какво?

— Отишъл при онзи негодник. Разбрах, че се наложило да наместват носа му, след като нашият добър детектив приключил с него — Хосе отвори вратата на колата и се отпусна на седалката. — Е, ще те видим ли днес?

— Да, искам да науча повече за бомбата в колата.

— И аз така си помислих. Доскоро — той махна с ръка и потегли.

Но към три часа следобед тя все още не беше стигнала до полицейския участък. Всички в офиса искаха да чуят за случилото се с нея, после Тони настоя да излязат и да похапнат добре на обяд. След като се върна отново зад бюрото си, прекара целия следобед, тъпчейки се с хапчета за киселините в стомаха си и се забавляваше с електронната поща.

Знаеше, че я чака работа, но просто не можеше да завърши статията, която пишеше за намерените от ченгетата пистолети. Не че я притискаше някакъв срок. Дик не бързаше особено да й даде място на първата страница в раздела с местните новини.

Не, единственото, което й възлагаше, беше редакторска работа. Двете последни статии, които остави на бюрото й, бяха написани от големите момчета и Дик искаше тя да провери фактологията. Всъщност това, че беше перфекционист по отношение на фактите и се придържаше към стандартите, с които се беше запознал в „Ню Йорк Таймс“, беше една от силните му страни. Но за съжаление изобщо не го беше грижа за тежкия труд, който полагаха сътрудниците му. Колкото и поправки с червено да правеше, дори не споменаваха името й наред с това на автора.

Беше почти шест часът, когато приключи с редактирането на статиите. Пусна ги в кутията с входящата поща на Дик и се замисли дали да не пропусне посещението си в участъка. Бъч беше взел показанията й предишната вечер и тя нямаше какво повече да направи по случая. По-точно, неприятна й беше идеята да бъде на едно място с нападателя си, макар и той да беше в ареста. Освен това беше страшно уморена.

— Бет!

Тя трепна при звука на гласа на Дик.

— Не мога да говоря, сега отивам в участъка — отвърна тя през рамо и си помисли, че като го избягва, няма да го държи дълго време настрана, но поне тази вечер стратегията й щеше да я отърве от него.

Освен това искаше да научи нещо повече за атентата.

Изхвръкна от офиса и измина пеша шест преки в източна посока. Участъкът имаше типичната за шестдесетте години на двадесети век общинска архитектура. Сграда на два етажа с разчупена форма, която е била модерна за времето си, строена с бледосив цимент и множество тесни прозорци. С течение на годините изобщо не ставаше по-красива. По стените й имаше тъмни черти, като че ли от някаква рана на покрива се стичаше кръв. Вътрешността също напомняше за смърт: отвратителен, тебеширено зелен линолеум, стени, облицовани с имитация на дърво, нащърбени дървени первази. След четиридесет години най-голямата мръсотия се беше набила във всяка пукнатина и пролука и можеше да се отстрани само с пулверизатор или четка за зъби.

А може би със съдебна заповед за опразването й.

Ченгетата наистина се държаха много мило. Още щом се появи в сградата, започнаха да се суетят край нея. След като им разказа всичко, като едвам се сдържаше да не се разплаче, тя отиде в диспечерската стая и си побъбри с двете момчета зад плота. Бяха задържали няколко души за проституция и продажба на наркотици, но иначе денят беше спокоен. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато Бъч влезе през задния вход.

Беше облечен в джинси и риза, в ръката си държеше червено яке. Очите й се спряха на кобура, чиито ремъци пресичаха широките му рамене, на черната ръкохватка на пистолета му, който проблясваше, когато ръцете му се люлееха в такт с походката му. Тъмната му коса беше влажна, като че ли за него денят тъкмо започваше. Което, като се има предвид колко зает беше предишната нощ, вероятно беше истина.

Той тръгна право към нея.

— Имаш ли време да поговорим?

Тя кимна.

— Да.

Влязоха в една от стаите за разпит.

— Просто за твое сведение, камерите и микрофоните са изключени — каза той.

— Не работиш ли обикновено по този начин?

Той се усмихна и седна на масата. Сплете ръце.

— Трябва да ти кажа, че Били Ридъл е освободен под гаранция. Пуснаха го тази сутрин.

Тя седна.

— Името му е Били Ридъл? Шегуваш се.

Бъч поклати глава.