Тъмна любов

— Не си прави труда. Тези са достатъчни — Рот не се дрогираше, но тази вечер тревата щеше да му свърши добра работа.

— Няма ли да хапнете нещо, преди да излезете?

Рот поклати глава.

— Може би когато се върнете? — гласът на Фриц, който междувременно затвори капака на кутията, прозвуча едва ли не умолително.

Рот тъкмо се канеше да му каже да млъкне, но се сети за Дариъс. Ди не би се държал грубо с Фриц.

— Добре. Да, благодаря.

Постигнал целта си, икономът изправи рамене.

Боже мой, та той май се усмихва, помисли си Рот.

— Ще ви приготвя агнешко, господарю. Как предпочитате месото?

— По-сурово.

— Ще изпера другите ви дрехи. Да ви поръчам ли нови кожени панталони?

— Не… — Рот млъкна. — Да, добре. Страхотно. И, ъъъ, ще ми купиш ли едни боксерки? Черни? XXL?

— С удоволствие.

Рот се обърна и тръгна към вратата. Как, по дяволите, се оказа с прислужник?

— Господарю?

— Да? — изръмжа той.

— Пазете се.

Рот спря и извърна глава. Фриц беше притиснал кутията до гърдите си.

Адски е странно някой да те чака да се върнеш у дома, помисли си Рот.

Излезе от къщата и пое по дългата алея за коли към оградената от дървета улица. Светкавица проряза небето, предвещавайки бурята, която усещаше, че се надига от юг.

Къде ли, по дяволите, беше в момента дъщерята на Дариъс? Ще я потърси първо в апартамента й.

Рот се материализира в двора зад дома й, погледна към прозорците на апартамента й и измърка в отговор на мъркането на котката за добре дошъл. Бет не си беше у дома, затова Рот седна на масата за пикник. Ще почака около час, след това ще отиде да потърси братята. Винаги можеше да се върне в края на нощта, макар че като се има предвид как се бяха развили нещата първия път, когато влезе в дома й, идеята да я събуди в четири сутринта май не беше много добра.

Свали тъмните си очила и потърка ръба на носа си.

Как да й обясни какво я очаква? И какво трябва да направи, за да преживее промяната? Имаше чувството, че новината няма да я зарадва.

Замисли се за собственото си преобразяване. Голяма гадория. Той също не беше подготвен за него, защото родителите му винаги се стремяха да го предпазват и бяха починали, преди да му кажат какво ще се случи с него.

Спомените му се върнаха с поразяваща яснота.

В края на седемнадесети век Лондон беше жестоко място, особено за онези, които си нямаха никого на света. Безмилостно бяха убили родителите му пред собствените му очи две години преди това и той избяга от другите от своя вид, защото смяташе, че малодушието му в онази нощ е позор, който трябва да понесе сам.

В обществото на вампирите беше възпитаван и пазен като бъдеш крал, но попадайки при хората, Рот установи, че светът им се основава преди всичко на грубата физическа сила. С физиката, която имаше преди промяната, той беше на най-ниското обществено стъпало. Беше тънък като клечка и лесна плячка за момчетата от човешката раса, които си търсеха забавления. Докато живееше в бедняшките квартали на Лондон, го биеха толкова често, че беше свикнал някоя част от тялото му да не е в ред. Не беше нищо ново да не може да сгъва крака си, защото са го ударили с камък по капачката на коляното. Или едната му ръка да виси безпомощно, защото се е измъкнала от рамото, докато са го влачили завързан за кон.

Прехранваше се, ровейки из боклуците, и беше почти умрял от глад, когато си намери работа като слуга в конюшнята на един търговец. Чистеше подковите, седлата и юздите на конете, докато кожата на ръцете му цялата се напука, но поне имаше какво да яде. Спеше на един сламеник в конюшнята, на втория етаж на плевнята. Беше му по-меко, отколкото на земята, на която беше свикнал да спи, но никога не беше сигурен дали няма да го събудят с ритник в ребрата, защото някое от конярчетата иска да се натиска с една-две от прислужничките.

Тогава той все още можеше да стои на слънце и в жалкото му съществуване зората беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение. Да почувства топлината на слънчевите лъчи на лицето си, да поеме сладката мъгла в дробовете си, да се наслаждава на светлината — това бяха единствените му удоволствия и той ги ценеше. Зрението му, макар и увредено по рождение, беше далеч по-добро от сега. Все още си спомняше слънцето с болезнена яснота. Беше при търговеца от близо година, когато всичко се преобърна.

През нощта, когато започна промяната, той се строполи на сламената си постелка, изтощен до крайност. Не се чувстваше добре напоследък и едва намираше сили, за да си върши работата, но това не беше нещо ново.

Болката, която го връхлетя, разкъсваше слабото му тяло. Започна от корема и запълзя към крайниците и главата му, докато връхчетата на пръстите му и на всеки косъм по него закрещяха от болка. Не беше изпитвал такава агония нито от счупена кост, нито от треска или побой. Беше се свил на топка, очите му се напрягаха мъчително, дишаше на пресекулки. Мислеше, че ще умре и се молеше мракът да го обгърне по-скоро. Искаше само малко спокойствие, край на страданията си.