Тъмна любов

— Няма да преследваш човек, ченге. Ако някой от лесърите те приближи, стреляй и се цели право в гърдите, разбра ли? Не се колебай, дори да е посред бял ден. Стреляй право в гърдите.

Бъч вдигна поглед. Знаеше, че ако вземе оръжието, ще прекоси границата и ще премине от другата страна.

— Как ще ги разпозная, Ви?

— Излъчват сладникава миризма, като на детска пудра. Гледат през теб и погледът им прониква право в душата ти. Обикновено косите, очите и кожата им са много светли, но невинаги.

Бъч пъхна полуавтоматичния пистолет в колана си. И погреба завинаги предишния си живот. Интересно, колко лесно взе решение.

— Разбрахме ли се, ченге? — Вишъс го потупа по ръката.

— Да.

Когато Бъч бързо се отправи към вратата, Вишъс каза нещо на непознат за него език.

— Какво каза? — попита Бъч.

— Стреляй право в целта, ще можеш ли?

— Досега не съм пропускал цел.

49

Мариса нямаше търпение да се види с Бъч. Цял ден си мислеше за него, докато не стана време за срещата им. Само че колкото и да бързаше, преди да излезе, възнамеряваше да поговори с Хавърс. Беше го чакала да се прибере у дома предишната нощ, убивайки времето, като първо помогна на сестрите в клиниката, после седна да чете. Накрая се отказа и остави една бележка на леглото му, с която го молеше да се отбие при нея, когато се върне. Но той не се появи. Тази липса на общуване между тях беше продължила достатъчно дълго.

Отиде при вратата на спалнята си и се изненада, че не може да я отвори. Сви вежди. Дръжката не помръдваше. Опита отново, разтърси я, след това я натисна с всички сили. Бравата заяждаше или беше заключена.

Стените на спалнята й бяха облицовани със стомана, така че не можеше да се дематериализира.

— Ехо! — провикна се тя и заудря по вратата. — Ехо! Хавърс! Има ли някой? Няма ли кой да ми отвори? Ехо!

Накрая се отказа и сякаш студенина стегна гърдите й.

Щом замълча, в стаята й се чу гласът на Хавърс, който като че ли през цялото време беше стоял от другата страна на вратата.

— Съжалявам, че трябваше да постъпя така.

— Хавърс, какви ги вършиш? — попита тя с лице обърнато към вратата.

— Нямам друг избор. Няма да допусна да ходиш повече при него.

Тя се постара думите й да прозвучат високо и ясно.

— Чуй ме. Не Рот е причината да изляза. Той се ожени за момиче, което обича и аз не тая лоши чувства към него. Аз… Срещнах един мъж. Мъж, когото харесвам. Който ме желае.

Последва дълга тишина.

— Хавърс? — тя удари с юмрук по вратата. — Хавърс! Чу ли какво ти казах? Рот е женен и аз му простих. Не съм била с него.

Когато брат й най-после проговори, гласът му звучеше така, сякаш някой го души.

— Защо не ми каза?

— Не ми даде възможност! Опитвам се да говоря с теб от два дена! — тя отново удари по вратата. — А сега ме пусни. Трябва да се срещна с моя… с някого при Дариъс.

Хавърс прошепна нещо.

— Какво? — попита тя. — Какво каза?

— Не мога да те оставя да отидеш там.

Усети страданието в гласа му и гневът й се изпари. Но цялата се стегна от тревога.

— Защо?

— В онази къща вече не е безопасно. Аз… Боже мой.

Мариса разпери ръце.

— Хавърс, какво си направил?

Зад вратата отново настана тишина.

— Хавърс! Кажи ми какво си направил!

Бет почувства нещо да удря силно лицето й. Ръка. Някой я беше зашлевил. Трепна несигурно и отвори очи. Беше в някакъв хамбар. Китките и глезените й бяха приковани с белезници към една маса.

Над нея се беше надвесил Били Ридъл.

— Събуди се, кучко.

Тя се напрегна, опитвайки се да се освободи от белезниците. Той я наблюдаваше, спря очи на гърдите й и стисна устни, които образуваха тънка линия.

— Господин Р.? — още един мъжки глас. — Нали знаете, че вече няма да се занимавате с изнасилвания?

— Да, знам — погледът на Били стана още по-зъл. — Само като си помисля за това и ми се иска да я накълцам.

В полезрението на Бет се появи русокосият, който я беше отвлякъл. На раменете си беше преметнал по една пушка с цевта нагоре.

— Ще ти позволя да я убиеш, какво ще кажеш? Тя ще ти бъде първата.

Били се усмихна.

— Благодаря, сенсей.

Русият се обърна към двукрилата врата на обора. Беше отворена и се виждаше гаснещата светлина на небето.

— Господин Р., трябва да се съсредоточим и да не се разсейваме — каза той. — Искам тези пушки да се заредят и да се поставят на работната маса заедно с кутиите амуниции. Трябва да извадим и ножове. Донеси тубата с бензин от гаража, както и газовата горелка, която е до „Хамър“-а.

Били я удари още веднъж. След това се зае да изпълни дадените му нареждания.

Мозъкът на Бет работеше бавно. Наркотикът още беше в кръвта й и от него всичко изглеждаше като сън, но с всяка глътка въздух мъглата се разнасяше и силите й се възвръщаха.

Яростта на Рот беше толкова голяма, толкова жестока, че от нея по стените на стаята се появи скреж, а мразовитият му дъх излизаше на пресекулки. Пламъците на свещите бавно потрепваха в плътния въздух и даваха светлина, но никаква топлина.

Знаеше, че е способен на неукротим гняв. Но това, което щеше да се стовари върху главите на отвлеклите Бет, щеше да влезе в историята.

На вратата се почука.

— Рот?