Тъмна любов

Сложи ухо на гърдите му. Сърцето му още биеше, но ударите бяха съвсем слаби и той дишаше, макар и едва забележимо. Тя отчаяно искаше да му помогне, но не беше възможно да приложи сърдечен масаж. Не и докато все още имаше сърдечна дейност.

— О, Господи…

Телефонът продължи да звъни. Тя го вдигна от мръсния под и се опита да не гледа разширяващата се локва кръв край тялото на Рот.

— Ало!

— Бет! Бъч се обажда. Заедно с Ви сме. Идваме скоро, но той иска да говори с теб.

Чуваше се бръмчене, като от мотор на кола. Гласът на Вишъс беше напрегнат.

— Бет, ето какво трябва да направиш. Имаш ли нож?

Тя погледна кинжала, останал на гърдите на Рот.

— Да.

— Вземи го. Искам да направиш разрез на китката си. Направи го вертикално, не перпендикулярно, за да не улучиш костта. След това сложи китката си до устата му. Това е най-добрият му шанс да оцелее, докато доведем помощ — настъпи пауза. — Остави телефона, скъпа, и вземи ножа. Ще ти казвам какво да правиш.

Бет се пресегна и извади ножа от канията на Рот. Без колебание сряза китката на лявата си ръка. Изстена от болка, но не й обърна внимание, и притисна китката си към устата му. Вдигна телефона със свободната си ръка.

— Не пие.

— Вече си направила разреза? Браво.

— Той не… той не гълта.

— Да се надяваме, че нещо все пак влиза в гърлото му.

— От гърлото му също излиза кръв.

— Исусе… Карам колкото мога по-бързо.

Бъч забеляза „Хамър“-а.

— Ето там!

Вишъс мина направо през моравата. Изскочиха от колата и се втурнаха към хамбара.

Когато влязоха вътре, Бъч не можеше да повярва на очите си. Две убити кучета. Навсякъде кръв. Един истински труп — Исусе, това беше Бил Ридъл.

След това видя Бет. Беше с дълга тениска, покрита с мръсотия и кръв, погледът й беше безумен. Коленичила до Рот, тя притискаше китката си до устните му. Щом ги видя, изсъска и вдигна ножа, готова за борба.

Вишъс тръгна към нея, но Бъч го хвана за ръката.

— Нека аз да отида пръв.

Бъч бавно се приближи.

— Бет? Бет, ние сме.

Но колкото повече се приближаваше, толкова по-безумно го гледаше тя. Дръпна китката си от устата на мъжа, готова да го защити.

— Успокой се, момиче. Няма да го нараним. Бет, това съм аз.

Тя примига.

— Бъч?

— Да, скъпа. И Вишъс е с мен.

Тя пусна ножа и се разплака.

— Няма нищо, успокой се — опита да я прегърне, но тя отново се наведе към Рот.

— Недей така, скъпа. Остави Ви да го види, окей? Хайде, ще отнеме само минутка.

Тя се остави да я дръпнат назад. Бъч съблече ризата си и я уви около китката й, като същевременно кимна на Ви.

Вишъс приклекна до Рот. Вдигна поглед от корема на вампира със свити устни.

Бет коленичи отново до Рот и опря китката си до устата му.

— Той ще се оправи, нали? Само трябва да го заведем на лекар. В болница. Нали, Вишъс, нали? — от отчаяние гласът й звучеше пискливо.

И след това изведнъж вече не бяха сами. Мариса и един достолепен мъж с трескав поглед се появиха от нищото. Мъжът отиде при Рот и повдигна просмукания с кръв атлазен тампон.

— Трябва да го откараме в моята операционна.

— Колата ми е на моравата отпред — каза Ви. — Ще се върна и ще довърша работата тук, когато той е вън от опасност.

Мъжът прегледа раната на шията на Рот и изруга. Погледна към Бет:

— Твоята кръв не е достатъчно силна. Мариса, ела тук.

Бет отмести китката си от устните на Рот, като се опитваше да сдържи сълзите си, и погледна към русата жена. Мариса се поколеба.

— Имаш ли нещо против да го нахраня?

Бет й подаде кинжала на Рот.

— Не ме е грижа от кого пие, стига това да спаси живота му.

Мариса направи разреза с лекота, като че ли го беше правила безброй пъти. След това повдигна главата на Рот и притисна ръката си към устата му.

Тялото му подскочи, сякаш го бяха свързали с автомобилен акумулатор.

— Добре, хайде да го занесем до колата — каза мъжът, който бе поел нещата в свои ръце. — Мариса, дръж китката си до устата му.

Мъжете вдигнаха Рот от пода на хамбара, а Бет взе ръката му в своята. Понесоха го колкото могат по-внимателно към джипа на Вишъс и го сложиха в него, легнал по гръб. Мариса и Бет се качиха при Рот, Бъч и Вишъс седнаха на предната седалка. Другият мъж изчезна.

Докато „Ескалейд“-ът се носеше с рев по второстепенните пътища, Бет галеше татуираната ръка на Рот. Кожата му беше студена.

— Явно много го обичаш — каза тихо Мариса.

Бет вдигна поглед.

— Пие ли?

— Не знам.

51

В предверието на хирургическото отделение Хавърс свали латексовите си ръкавици и ги хвърли в един контейнер за биологични отпадъци. Гърбът го болеше. Беше прекарал часове наред наведен над Рот, докато зашие вътрешностите му и се погрижи за раната на шията му.

— Ще оживее ли? — попита Мариса, когато той излезе от операционната. Чувстваше се отпаднала, след като бе дала толкова много кръв. Беше бледа, но се държеше.

— Скоро ще разберем. Надявам се да оживее.

— Аз също — тя вървеше до него, избягвайки погледа му.

— Мариса…

— Знам, че съжаляваш. Но не на мен трябва да поднесеш извиненията си. Трябва да започнеш от Бет. Ако е готова да те изслуша.

Вратата се плъзна и се затвори със свистене.