Тъмна любов

Овладя мислите си и започна да припява монотонно на древния език, опитвайки се да изключи съзнанието си. В началото му беше трудно и се запъваше. За последен път се беше молил, когато беше деветнадесет или двадесетгодишен. Изкуши се да се разсее със спомени за баща си, който, седнал до него, го учи какво да каже, но направи усилие да не мисли за нищо.

Перлите на гърдите му започнаха да се затоплят.

След това се озова в един двор. Неоренесансовата архитектура беше в бяло: мраморният фонтан, мраморните колони, мраморната настилка — те всички грееха с бледа светлина. Единственото цветно петно беше ятото пойни птици, накацали върху бяло дърво.

Спря да се моли и се изправи на крака.

— Мина много време, войнико — дочу той зад гърба си властен женски глас.

Обърна се.

Дребничката фигура, която се приближаваше към него, беше облечена в черна коприна. Главата и лицето й бяха покрити, ръцете и краката й също не се виждаха. Тя не ходеше, а се плъзгаше или по-скоро се носеше във въздуха към него. Присъствието й го смути.

Рот сведе глава.

— Скрайб Върджин, как сте?

— По-важно е как си ти, войнико. Дойде, за да търсиш промяна, нали?

Той кимна.

— Аз…

— Искаш обетът ти с Мариса да бъде анулиран. Намерил си друга и искаш да я вземеш за своя шелан.

— Да.

— Тази жена, която искаш. Тя е дъщеря на твоя брат Дариъс, който е в Небитието.

— Виждала ли си го?

Тя се позасмя.

— Не ми задавай въпроси. Позволих първият ти въпрос да мине, защото го зададе от учтивост, но не забравяй как трябва да се държиш, войнико.

По дяволите.

— Моите извинения, Скрайб Върджин.

— Освобождавам теб и Мариса от обета ви.

— Благодаря.

Последва дълга пауза. Той чакаше решението й да изкаже втората част от молбата си. Но не възнамеряваше да се моли.

— Кажи ми нещо, войнико. Смяташ ли, че расата ти е недостойна?

Той се намръщи, но бързо възвърна непроницаемия израз на лицето си. Скрайб Върджин нямаше да търпи сърдития му поглед.

— Е, войнико?

Нямаше представа какво има предвид.

— Расата ми е силна и горда.

— Не съм искала определение. Искам да знам какво мислиш ти за тях.

— Защитавам ги с цената на живота си.

— И все пак не ръководиш своя народ. Ето защо мога единствено да предположа, че не ги цениш и следователно се биеш, защото ти харесва, или защото искаш да умреш. Коя е истината?

Този път лицето му си остана намръщено.

— Моята раса оцелява благодарение на това, което правим с братята.

— Едва оцелява. Всъщност намалява, вместо да просперира и да се множи. Единствената обособила се колония е тази по Източното крайбрежие. Но дори и те живеят изолирано един от друг. Няма общности. Празниците вече не се честват. Ритуалите се спазват индивидуално, ако въобще се изпълняват. Няма кой да посредничи при споровете, няма кой да им даде надежда. Братството на черния кинжал е прокълнато. Не остана нито един брат, който да не страда.

— Братята имат… своите проблеми. Но са силни.

— А трябва да бъдат още по-силни — тя поклати глава. — Ти измени на своя род, войнико. Предаде призванието си. Така че кажи ми защо да изпълня желанието ти да направиш една полукръвна жена кралица? — одеждите на Скрайб Върджин се разлюляха, сякаш поклати глава. — По-добре е да продължиш просто да ми служиш с воините си, отколкото да обремениш народа си с още един безсмислен фигурант. Върви си сега, войнико. Приключихме.

— Бих искал да кажа нещо в своя защита — каза той, стиснал зъби.

— Ще ти откажа — тя се извърна.

— Моля за вашата милост — неприятно му беше да изговори тези думи и предположи по смеха й, че тя го знае.

Скрайб Върджин се върна при него.

Когато проговори, тонът й беше твърд, твърд като черните очертания на дрехата й на фона на белия мрамор.

— Ако искаш да ме молиш за нещо, войнико, направи го както трябва. Застани на колене.

Рот се насили да коленичи, като я мразеше за това.

— Така повече те харесвам — промърмори тя, станала отново сравнително любезна. — Е, какво искаш да ми кажеш?

Той преглътна враждебността си и се постара поне външно да запази спокойствие.

— Обичам я. Искам да й засвидетелствам уважението си, а не само да я държа да ми топли леглото.

— Тогава се грижи добре за нея. Но не е необходимо да се провежда церемония.

— Не съм съгласен.

И добави:

— С цялото ми уважение.

Последва дълга пауза.

— През изминалите векове не ме потърси нито веднъж за съвет.

Той вдигна глава.

— Това ли ви безпокои?

— Не задавай въпроси! — сряза го тя. — Или ще ти отнема жената получовек още преди да си успял да си поемеш дъх.

Рот сведе глава и заби юмруци в мрамора. Чакаше. Очакването беше толкова дълго, че се изкуши да вдигне глава и да види дали не си е отишла.

— Ще ти поискам една услуга — каза тя.

— Кажете каква.

— Ще поемеш управлението на народа си.

Рот вдигна поглед, думите заседнаха в гърлото му. Не можа да спаси родителите си, едва ли ще може да постъпи почтено с Бет, а Скрайб Върджин искаше от него да поеме отговорност за цялата си проклета раса?

— Какво ще кажеш, войнико?

Имаше ли избор? Невъзможно беше да каже „не“.

— Както желаете, Скрайб Върджин.