Тик-так

От време навреме Томи хвърляше боязливо поглед през рамо, като всеки миг очакваше да зърне змиеокото чудовище, обвито в пламъци. Зад тях обаче нямаше никого.

СЕДМА ГЛАВА.

Стотици къщи заобикаляха малките паркинги на остров Балбоа и тъй като местата в гаражите не достигаха, и двете страни на тесните улички бяха изпълнени с колите на местните жители и гостите. Дел имаше богат избор на коли за крадене. Вместо да се залови с някой буик или тойота обаче, тя избра червено като пожарна ферари.

Докато тя се любуваше на спортната кола, мъжът и кучето се бяха подслонили под големите клони на стар бор.

— Защо да не вземем този пикап? — Томи посочи колата, спряна пред ферарито.

— Пикапът не е лош, но не ми харесва. А ферарито е спортно.

— Но то струва колкото цяла къща — възрази Томи.

— Ни не го купуваме.

— Съвършено ясно ми е какво правим.

— Просто го вземаме назаем.

— Крадем го — поправи я той.

— Не. Само лошите хора крадат. Ние не сме лоши, ние сме от добрите. Значи, ние не крадем, а само го заемаме за временно ползване.

— Интересно дали такава защита ще мине пред някой калифорнийски съдебен състав — намръщи се той.

— Ти си отваряй очите, а аз ще проверя дали е отключено.

— Защо да не съсипем някоя по-евтина кола? — не се предаваше той.

— Кой е казал, че ще я съсипем?

— Ти никога не прощаваш на машинариите — напомни й той.

От далечния край на острова се чуха сирени от пожарна. Над силуетите на притиснатите една до друга къщи се извисяваше заревото на горящата яхта.

— Ти се оглеждай наоколо — повтори тя.

Улицата беше пуста.

Заедно със Скути тя слезе от тротоара и смело се приближи от лявата страна на ферарито. Опита вратата и тя се оказа незаключена.

— Какъв късмет — измърмори Томи.

Скути пръв влезе в колата.

Моторът на ферарито запали още преди Дел да се настани зад кормилото и да затвори вратата. Двигателят избуча мощно и сякаш колата бе готова да полети, ако Дел пожелае това.

— Справи се само за две секунди. Царица на престъпниците — промърмори на себе си Томи, докато отиваше към другата врата.

— Скути иска да седне отпред заедно с тебе.

— Голям сладур е.

Скути удобно се намести в скута на Томи, спусна задните си крака на седалката, а предните качи на таблото.

— Гушни го — заръча Дел, докато пускаше фаровете.

— Какво?

— Трябва да го държиш здраво, за да не изскочи през предното стъкло, ако се наложи да набия спирачките.

— А аз си мислех, че нямаш намерение да съсипваш колата — саркастично забеляза Томи.

— Човек никога не знае кога може да му се наложи да спре внезапно.

Томи хвана здраво лабрадора.

— Къде отиваме?

— В къщата на мама — отвърна Дел.

— Тя далече ли е?

— Най-много на петнайсет минути. А с тази хубавица може би ще стигнем за десет.

Скути обърна глава, срещна погледа на Томи, облиза го с влажен език от брадичката до челото, после отново и се обърна напред.

— И тия десет ще ми се сторят цяла вечност — изпъшка Томи.

— Скути ти показва, че му харесваш.

— Поласкан съм.

— Би трябвало. Той не облизва кого да е.

Скути изпуфтя, сякаш да потвърди думите й.

Дел изкара ферарито в средата на улицата и каза:

— Ще оставим колата у мама, а тя после ще уреди да я върнат на мястото й. А след това ще вземем на заем една от нейните коли.

— Майка ти изглежда много разбрана.

— Аха, голяма сладурана е.

— Как запали колата толкова бързо? — поинтересува се Томи.

— Ключовете бяха на таблото.

Едрото куче в скута му пречеше да вижда добре таблото, но едно беше ясно — в контакта нямаше никакви ключове.

— А къде са те сега?

— Кое къде е?

— Ключовете.

— Кои ключове?

— Ония, с които запали ферарито.

— Добре де, запалих го с кабелите.

— Но двигателят заработи още докато дърпаше вратата.

— Мога да работя с кабелите и с една ръка.

— За две секунди?

— Страхотна съм, нали?

Тя направи ляв завой по двупосочна улица, която водеше към Марин Авеню — главният път на острова.

— Целите сме мокри, ще съсипем тапицерията — тревожно се обади Томи.

— Ще изпратя чек на собственика.

— Не, говоря сериозно. Тая тапицерия е скъпа.

— И аз не се шегувам. Ще му изпратя чек. Ти си толкова свестен човек, Томи толкова праволинеен. Точно това ми харесва у тебе.

Една полицейска кола ги подмина със запалени аварийни светлини, без съмнение забързана към горящата яхта.

— Колко ли мислиш, че ще струва? — поинтересува се Томи.

— Хиляда долара ще стигнат.

— За цялата яхта?

— Помислих, че говориш за повредите по тапицерията. Цената на блууотъра е около седемстотин и петдесет хиляди.

— Горките хора.

— Какви хора?

— Горките хора, чиято яхта съсипа. И на тях ли ще им напишеш чек?

— Няма да се наложи. Яхтата е моя.

Той я погледна втрещен. Откакто беше срещнал Деливъранс Пейн, да стои зяпнал с увиснала от изумление челюст беше обичайното му състояние.

Дел намали на пресечката с Марин Авеню и му се усмихна.

— Яхтата е моя само от юли насам.

Томи успя да си върне нормалното състояние и попита:

— Но щом е твоя, защо не беше закотвена на пристанището до къщата ти?

— Толкова е голяма, че ми пречеше на изгледа. Така че наех друго място, където да я закотвя.