Теодор Буун — Заподозрян

Господин Маунт беше на около трийсет и пет години и поне по мнение на Тео беше най-готиният учител в училището. Баща му беше съдия, по-големият му брат беше адвокат и самият той често споменаваше, че ще напусне класната стая и ще се запише да учи право. Господин Маунт финансираше отбора по дебати на осмокласниците. Тео беше звездата на отбора и между двамата се бе установило близко приятелство. Докато гледаха новините на лаптопа, в главите им се разиграваха невероятни сценарии за случилото се с Пийт Дъфи. Как всъщност беше успял да изчезне?

— Предполагам, че ще го обсъждаме утре в часа по „Държава и право“ — каза Тео.

— Как иначе? Градът няма да говори за нищо друго през следващите два дни.

Звънецът би и Тео изведнъж се разбърза. Обедното междучасие беше само двайсет минути, така че нямаше време за губене. Коридорите мигом се задръстиха, когато пет паралелки осмокласници се изсипаха от класните стаи и хукнаха към шкафчетата си и към кафето.

Няколко години по-рано прогимназията в Стратънбърг беше модернизирана и едно от най-харесваните обновления се оказаха новите шкафчета. Бяха широки, дълбоки и дървени, а не като старите дрънчащи метални кутии, подредени от десетилетия покрай стените. Нямаше нужда от ключове, защото всяко шкафче си имаше панел, подобен на клавиатурата на мобилен телефон. Набираш пет-шестцифрен таен код и вратичката прищраква и се отваря.

Кодът на Тео беше „Джъдж“ (33833) в чест на любимото му куче. Той отвори вратичката и веднага разбра, че нещо не е наред. Липсваха няколко вещи. От време на време Тео получаваше пристъпи на астма, поради което се налагаше да използва инхалатор. Непрекъснато носеше един в джоба си, а в шкафчето си имаше три резервни. Те обаче бяха изчезнали заедно с червено-синята бейзболна шапка на „Минесота Туинс“, окачена на кукичка, в случай че завали. Липсваха и два неизползвани бележника. Купчината учебници си беше тук. Тео застина за миг, вперил поглед в шкафчето, за да се увери, че не сънува, после се озърна дали някой (крадецът?) не го наблюдава. Размести книгите си, поразрови из вещите и най-накрая стигна до извода, че някой е отварял шкафчето. Бяха го ограбили!

От време на време се случваха дребни кражби. Но модерната система на заключване на новите шкафчета на практика елиминираше подобни прониквания с взлом. Тео огледа коридора в едната посока и после в другата до мястото над големия стенен часовник. От охранителната камера, която стоеше там, беше останала само стойката, защото в момента училището обновяваше системата си за видео наблюдение.

Тео не беше сигурен как да постъпи. Ако съобщеше за кражбата, щеше да прекара следващия един час в кабинета на директорката, за да попълва разни документи. Още по-лошото беше, че щеше да се наложи да отговаря на стотиците любопитни въпроси на приятелите и съучениците си. На влизане в кафето реши да почака, да обмисли случилото се и да се опита да разгадае откъде някой ще знае кода, за да проникне в шкафчето му. Можеше да съобщи и на другия ден.

Срещу два долара си взе купа със спагети, хлебче и бутилка минерална вода. Седна при Чейс и Уди и разговорът бързо се насочи към процеса и изчезването на Дъфи. Докато разговаряха, Тео не се сдържа и се огледа скришом. Беше пълно с осмокласници, но нито един от тях не носеше шапката на Тео. Доколкото му беше известно, той беше единственият фен на „Туинс“ в Стратънбърг.

По време на часа на господин Маунт следобед Тео накратко описа видяното в съдебната зала сутринта, после гледаха местните новини, тъй като историята на Дъфи продължаваше да бъде тема на всеки разговор в града. Все още нямаше следа от беглеца. Интервюираха агент на ФБР, който помоли жителите да съобщят, ако знаят нещо. Засега нямаха представа как е изчезнал Дъфи. Обсъдиха надълго и нашироко сумата от един милион долара, депозирана като гаранция, за да остане на свобода, което пък доведе до няколко версии за финансовото му състояние. Бивш негов бизнес партньор заяви, че познава добре Дъфи, и сподели мнението си, че той „винаги държи големи суми в брой“, скрити на тайни места. Местните репортери направо луднаха от тази сочна клюка.

След училище Тео отново провери шкафчето си и, изглежда, всичко си беше наред. Нищо друго не липсваше. Зачуди се дали да не смени кода, но реши да почака. Смяната не беше проста работа, защото всички кодове се регистрираха в кабинета на директорката. Училището имаше правото да отваря шкафчетата по всяко време, стига да е налице основателна причина, но това се правеше рядко. Поне два пъти досега Тео не си беше затварял вратичката както трябва и на следващия ден учуден я намираше затворена, но не заключена. Често срещан случай сред седмокласниците и осмокласниците, понеже заключващият механизъм изискваше ученикът да натисне и да задържи копчето цели три секунди. Дванайсет-тринайсетгодишните често бързат, разсейват се и не натискат копчето достатъчно дълго.

Когато Тео излезе от сградата и тръгна към колелото си, беше успял да си внуши, че шкафчето му е обрано, но не с взлом. Обеща си да бъде по-внимателен.