Теодор Буун — Заподозрян

Както винаги, Елза скокна от стола зад бюрото си и се метна на Тео още щом го зърна. Бурна прегръдка, болезнено подръпване на ухото му и леко разрошване на косата, но за щастие нямаше целувки. Елза разбираше, че едно тринайсетгодишно момче вече не иска да го целуват. По време на нападението, а според Тео то си беше точно това, тя не млъкваше:

— Тео! Как мина денят ти? Гладен ли си? Ризата ти отива ли на панталона? Написа ли си домашните? Чу ли новината, че Пийт Дъфи скочил от моста?

— Скочил от моста ли? — повтори Тео, отстъпи назад и се измъкна от прегръдката й.

— Ами само една от теориите, но, боже мой, в момента в града се носят толкова много слухове.

— Днес сутринта бях в съда, когато той не се появи — гордо я осведоми Тео.

— Нима!?

— Да.

Елза се оттегли толкова бързо, колкото му се беше нахвърлила, което даде възможност на Джъдж да се приближи да го поздрави. Джъдж по цял ден обикаляше из кантората, наглеждаше всички, спеше на най-различни места и постоянно търсеше нещо за хапване. Обикновено чакаше Тео на две места — или на стола му в дъното на коридора, или на легълце в краката на Елза, откъдето уж пазеше кантората, но в действителност не правеше нищо подобно.

— В кухнята има кексчета с ядки — съобщи му усмихнато Елза.

— Кой ги е правил? — попита Тео.

Въпросът беше основателен. Кексчетата на Елза ставаха за ядене, ако човек умираше от глад, но не и онези, които понякога носеше Дороти, секретарката по недвижимите имоти. На вид бяха като хоросан, имаха вкус на кал, а Джъдж отказваше дори да ги подуши.

— Аз съм ги правила, Тео, и са много вкусни.

— Твоите са страхотни — увери я Тео и се запъти надолу по коридора.

— Майка ти е в съда, а баща ти е в другия край на града, за да приключи някаква имотна сделка — осведоми го Елза.

Важна част от работата й беше да следи къде се набират всички, особено господин и госпожа Буун, което беше лесно, понеже тя отговаряше за графиците им, Елза обаче във всеки момент бе в състояние да те осведоми за точното местонахождение на Дороти и на Винс, правния асистент, който работеше като помощник на госпожа Буун. Елза знаеше ангажиментите на всички, уговорените обеди, срещи на кафе, посещения при лекари, клетвени показания, уреждане на заеми, рождени дни, отпуски, годишнини и дори погребения. Веднъж връчи на Дороти съболезнователна картичка за смъртта на баща й — на точната дата три години след погребението на стареца.

Според всекидневното разписание на семейство Буун Тео трябваше (1) да идва в кантората всеки ден след училище, където той (2) се явяваше пред Елза и изтърпяваше нейните ритуали, после (3) се отбиваше в кабинета на майка си за едно бързо „здрасти“, (4) качваше се по стълбите, следван по петите от Джъдж, където правеше пред баща си отчет за свършеното през деня, след това (5) набързо разменяше няколко думи с Дороти и (6) още няколко с Винс, а накрая се затваряше в малката си стая в дъното на сградата, където си пишеше домашните, с които трябваше да приключи преди вечеря. Разбира се, ако имаше да прави нещо друго, например да работи по някоя скаутска задача или да гледа мача по футбол или баскетбол на съучениците си, го освобождаваха от режима в кантората. Той беше още дете, единственото дете на родителите си, а колкото и да бяха строги, те разбираха какво означава да отглеждаш многостранно развито тринайсетгодишно момче.

Тео затвори вратата на тесния си кабинет и извади лаптопа от раницата си. Провери дали местните новини не съобщават нещо ново за Пийт Дъфи. Нито дума за човек, скочил от мост, което изобщо не учуди Тео. Всеизвестно бе, че Елза преувеличава.

На Тео му беше трудно да се съсредоточи, но два часа по-късно беше готов с домашните. Почти. Елза подреждаше бюрото си и се готвеше да си тръгва. Господин и госпожа Буун все още бяха заети някъде извън кантората. Тео огледа колелото си за нови поражения и след като не откри такива, отпраши, следван плътно от Джъдж.

Офисът на Айк беше на втория етаж на стара сграда, собственост на семейство гърци. На първия етаж се намираше ресторантчето им и в офиса горе винаги миришеше на печено агнешко с лук. Тежък удар за обонянието на всеки посетител, не съвсем неприятен, и след толкова много години тук наемателят беше престанал да обръща внимание на миризмата. Айк седеше на дългото си разхвърляно бюро, пиеше бира направо от бутилката и слушаше Боб Дилън, който едва се чуваше от стереото, когато Тео влезе, без да чука, и се стовари на прашен стар стол.

— Как е любимият ми племенник? — зададе Айк неизменния въпрос, с който го посрещаше всяка седмица.

Тео всъщност беше единственият племенник на Айк.

— Страхотно — отговори Тео. — Е, малко съм вкиснат заради процеса.

— Наистина е странно. Цял ден слушам новини и нищо.