Теодор Буун — Заподозрян

— Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по делото ще бъде почитаемият Хенри Гантри. Заинтересованите страни да представят своите становища. Бог да благослови този съд.

— Седнете, моля — каза съдия Гантри и зрителите, които все още се изправяха, побързаха да седнат отново.

Съдия Гантри измери Клифърд Нане с гневен поглед и си пое дълбоко въздух. Всички очи следяха неговите, а господин Нане пребледня още повече. Най-накрая съдия Гантри каза:

— Господин Нане, къде е обвиняемият Пийт Дъфи?

Клифърд Нане бавно се изправи. Прокашля се и когато най-сетне заговори, иначе звучният му глас беше дрезгав и обезсърчен:

— Не знам, ваша чест. Господин Дъфи трябваше да се яви в кантората ми в седем часа сутринта за предварителна среща, но не дойде. Не ми се е обаждал, не е изпращал факс, имейл или есемес на мен или на някого от хората ми. Много пъти звъняхме на мобилния му телефон. Без резултат. Отидохме в дома му, той обаче не е там. В момента го издирваме, но явно е изчезнал.

Тео и всички останали в залата бяха изненадани. Един от заместник-прокурорите се изправи.

— Ваша чест, ще позволите ли?

— Слушаме ви — каза съдия Гантри.

— Сега научаваме за това. Ако бяхме осведомени по-рано, щяхме да започнем издирване.

— Ами започнете го сега — ядосано заяви съдия Гантри. Явно беше разтревожен от отсъствието на Пийт Дъфи. Удари с чукчето си и оповести: — Обявявам един час почивка. Погрижете се за удобството на съдебните заседатели, докато чакат.

С тези думи съдия Гантри излезе през вратата зад бюрото си.

Минута-две зрителите седяха смутени и объркани, като че ли Пийт Дъфи всеки момент щеше да влезе в залата, стига само да почакат. После се разнесе шепот, а малко по-късно няколко човека се изправиха и настана раздвижване. Никой не си тръгна обаче, за да не рискува да си изгуби мястото. Пийт Дъфи със сигурност щеше да се появи всеки момент, да се извини за закъснението, да го обясни със спукана гума или нещо подобно и делото да продължи.

Минаха десет минути. Тео наблюдаваше как адвокатите бавно се преместват към средата на съдебната зала и повеждат приглушени разговори. Джак Хоугън и Клифърд Нане доближиха глави, все едно съпоставят бележките си, и двамата смръщени.

— Какви мислиш, Айк? — тихо попита Тео.

— Май е офейкал.

— Какво означава това?

— Много неща. За да бъде пуснат под гаранция, Дъфи е предоставил множество недвижими имоти. Те би трябвало да гарантират явяването му пред съда, затова тези имоти ще бъдат конфискувани и той ще ги изгуби. Разбира се, ако наистина е офейкал, явно не се притеснява особено за собствеността си тук, понеже му предстои да прекара целия си живот в бягство. Ще бъде беглец, докато не го хванат.

— А ще го хванат ли?

— Обикновено ги хващат. Снимката му ще е навсякъде — в интернет, на плакати „Издирва се“ в пощата и във всеки полицейски участък в града. Трудно ще се измъкне, но са известни случаи с бегълци, които така и не са били заловени. Обикновено напускат страната и заминават за Южна Америка или някъде другаде. У чуден съм. Не допусках, че на Пийт Дъфи му стиска да опита такова нещо.

— Да му стиска ли?

— Ами да. Помисли си, Тео. Този тип е убил жена си, но му провървя, когато първият процес беше обявен за невалиден. Знае, че това няма да се повтори и че го очаква доживотна присъда. Аз на негово място бих се опитал да избягам. Сигурно си е скрил малко пари някъде. Сдобил се е с нови документи и с ново име. Може би някой му помага. Като познавам Дъфи, най-вероятно е подмамил в игричките си някоя млада жена. Много умен ход, ако питаш мен.

От устата на Айк това звучеше като истинско приключение, обаче Тео не беше толкова сигурен. Когато наближи десет, той погледна към празния стол на обвиняемия. Не можеше да повярва, че Пийт Дъфи е нарушил гаранцията си, избягал е от града и се готви да живее като беглец.

Омар Чийп и Пако се върнаха и отново взеха да се съвещават с Клифърд Нане. От начина, по който клатеха глави, шепнеха напрегнато и си разменяха сурови погледи, личеше, че положението не се е подобрило. Никъде не можеха да намерят Пийт Дъфи.

Един пристав отиде при адвокатите и ги поведе към кабинета на съдия Хенри Гантри за поредното съвещание. Няколко униформени охранители си разказваха вицове до ложата на съдебните заседатели. Ставаше все по-шумно, тъй като публиката беше неспокойна и разочарована.

— Започва да ми доскучава, Тео — заяви Айк.

Още няколко човека бяха напуснали съдебната зала.

— Аз сигурно ще остана — отговори Тео.

Единствената му друга възможност беше да се върне безславно в училище и до края на часовете да страда. В подписаното от директорката разрешение ясно пишеше, че Тео с освободен от часовете до един следобед, и той изобщо не възнамеряваше да се връща по-рано.

— Ще наминеш ли следобед? — попита го Айк.

Беше понеделник, а според ритуалите на семейство Буун Тео трябваше да се отбива в офиса на Айк всеки понеделник следобед.

— Разбира се — отговори Тео.

— Ще се видим тогава — усмихна се Айк.