Теодор Буун — Заподозрян

— Това е нелепо! Как може да гласувате, че е виновен, още преди да е започнал процесът, още преди да разберем какво ще каже свидетелят, още преди да се е случило каквото и да било? Обсъждали сме презумпцията за невинност. В нашата съдебна система човек, обвинен в извършване на престъпление, е смятан за невинен, докато не се докаже, че е виновен. Тази сутрин Пийт Дъфи ще влезе в съдебната зала напълно невинен и ще остане невинен, докато всички свидетели не дадат показания и всички доказателства не бъдат изложени пред съдебните заседатели. Презумпцията за невинност, нали така?

Господин Маунт стоеше в ъгъла и наблюдаваше Тео, който беше в стихията си. За пореден път. Момчето беше звездата на отбора по дебати на осмокласниците, ръководен от господин Маунт.

Тео продължи, все още видимо възмутен от прибързаната преценка на съучениците си:

— Трябва да има доказателства извън всякакво основателно съмнение, нали? Какво ви става бе, хора?

— Виновен! — отново се провикна Уди и предизвика смях у неколцина.

Тео разбра, че каузата му е изгубена.

— Добре, добре, вече може ли да тръгвам?

— Разбира се — отговори господин Маунт.

Звънецът удари и шестнайсетте момчета до едно се втурнаха към вратата. Тео се стрелна в коридора и хукна към кабинета на секретарката на училището, госпожица Глория, която завари на телефона. Тя го харесваше, понеже майка му беше уредила първия й развод и понеже веднъж той й даде юридически съвет, когато бяха заловили брат й да шофира пиян. Госпожица Глория подаде на Тео жълт формуляр за освобождаване от часове, подписан от госпожа Гладуел, и той си тръгна. Часовникът на бюрото й показваше точно осем и четирийсет и седем.

До стойките за велосипеди близо до пилона на знамето Тео отключи веригата на колелото си, намота я около кормилото и подкара устремно. Ако спазваше нравилата за уличното движение и караше по платното, щеше да пристигне пред съда след петнайсет минути. Ако обаче минеше по обичайния си пряк път, ако профучеше през няколко малки улички, пресечеше няколко задни двора и пренебрегнеше поне два знака „стоп“, щеше да успее за около десет минути. Днес не разполагаше с излишно време. Знаеше, че съдебната зала вече е претъпкана. Късмет щеше да е, ако си намереше място.

Прелетя през една уличка, на два пъти буквално във въздуха, после се шмугна през задния вход на един човек, когото познаваше — неприятен мъж, който носеше униформа и се мъчеше да се държи като истински пазител на закона, а всъщност не беше нищо повече от охранител на половин работен ден. Казваше се Бък Боланд (или Бък Надувката, както го наричаха някои зад гърба му) и Тео от време на време го мяркаше да се навърта в съда. Докато пресичаше задния двор на господин Боланд, Тео чу висок сърдит глас: „Разкарай се, хлапе!“ Обърна се наляво тъкмо навреме, за да види как господин Боланд се опитва да го замери. Камъкът падна съвсем близо до Тео и той завъртя педали те още по-бързо.

На косъм, помисли си. Може би трябваше да си намери друг маршрут.

Девет минути след като бе тръгнал от училище, Тео спря пред сградата на съда, бързо привърза колелото си за стойката и влетя вътре, после пое нагоре по изпитото стълбище и се шмугна през масивната врата на съдебната зала на съдия Гантри. На прага имаше навалица — опашка от зрители, които се опитваха да влязат, телевизионни камери с ярки прожектори и няколко униформени пристави със сериозни лица, които се стараеха да въдворят ред. Сред тях най-неприятен за Тео беше един възрастен начумерен мъж на име Госет и за нещастие тъкмо Госет забеляза Тео да се промушва през струпалите се хора.

— Къде си въобразяваш, че отиваш, момче? — изръмжа Госет.

Не е ли очевидно къде отивам, помисли си Тео. Къде другаде може да отивам точно в този момент, и началото на най-големия процес за убийство в историята на окръга? Но нямаше да му е от полза да се прави на умник.

Тео размаха официалния документ, с който училището го освобождаваше от занятия, и любезно обясни:

— Имам разрешение от директорката да гледам процеса, господине.

Госет дръпна листа и се втренчи в него толкова ядосано, все едно щеше да застреля Тео, ако документът не отговореше на очакванията му. Тео се зачуди дали да не каже: „Ако се нуждаете от помощ, аз ще ви го прочета“, но и този път си прехапа езика.

— Това е от училището — отбеляза Госет. — Не е пропуск за залата. Имаш ли разрешение от съдия Гантри?

— Да, господине — отвърна Тео.

— Дай да го видя.

— Не е писмено. Съдия Гантри устно ми разреши да наблюдавам процеса.

Госет свъси вежди, поклати глава адски авторитетно и каза:

— Съжалявам, Тео. Съдебната зала е претъпкана. Няма свободни места. Връщаме хора.