— Господ да те благослови, милостиви господине! Още пет минути и щях да изтегля жадния си за кръв револвер с шест патрона да пусна един от тях точно през високата си широкопола шапка!
Засмях се. Господи, чудесно е да се смееш! Не бях се смял на глас през последните шест месеца. А инак често се смея високо и продължително, дори се страхувам смехът ми да не премине в истерия. И Били се смее — изглежда, повече на моя смях.
— Татко, този свят има нужда от няколко нови кънтри песни, може би порно-лирични — по-близо до действителността.
Минаваме през тунели и в тях има невероятни скални формации, красиви като при Брайс3. Вероятно някъде тук наблизо сме пресекли линията, която разделя континента.
Личи си, че сме преминали някаква граница: оттук нататък всичко се променя — съвсем различно е. Това е първата стъпка на изток. Когато човек прехвърли този огромен скалист хълм, прави първата крачка и към Европа. Тази част е по-цивилизована. Вярно е — не е така вълнуваща, но е много по-лека за живот.
Оттук започва районът на опитомените животни. Хората все още не са така „опитомени“, нито растенията. Но от другата страна всичко е диво: диви растения, скали, хора, небеса, вода, животни. Единствените изключения са няколкото гета за хора като Лос Анджелис и Сан Франциско.
Предстои ни да минем през някои от най-обширните области за опитомени животни в света директно през Канзас: над шестстотин и четирийсет километра процъфтяващ животновъден район. Културните растения започват, след като пресечем Мисисипи, а цивилизованите или „опитомени“ хора са от другата страна на Апалачите.
Напускаме планината и поемаме по права магистрала с четири платна. Тя ни е наградата. Били е като хипнотизиран. Хвърлям поглед на скоростомера — стрелката трепти над сто и двайсет! Исусе, има ограничение от малко над осемдесет километра!
— Погледни скоростомера, Били! Ах, каква скорост само развиваме!
Не го нападнах, казах го по начина, по който бих казал: „Виж онази жълта крава през прозореца“. Но той наистина намалява — намалява до около сто километра в час. След като се е движил с над сто и двайсет километра, на човек му се струва, че се пълзи с около четирийсет километра в час.
Край магистралата няма нищо интересно; тя се е проточила напред като железопътна линия без никакво отклонение. Навсякъде около нас — питомни животни: крави, млади кастрирани добичета.
Били внезапно започна да се кикоти. От време на време тананика и отбелязва такта с левия си крак.
— Татко, чуй това: първата свястна кънтри песен от „Не ме погребвай в самотната прерия“.
Започва да пее, смесица от Джони Кеш, Боб Дилън и Арло Гътри. Използва три от кънтри мелодиите.
— Сега следва солото на верижния трион. Лесно ще го изсвиря на китарата.
Започва да тананика, дюдюка, свисти, стърже — имитира звука на триона.
— А ето и продължението… почакай за миг! Яаа.
Отново дюдюка, свирка тананика и бръмчи. Настъпва доста дълга пауза, докато съчини третия куплет. Продължава да отмерва такта с голия си крак и да се кикоти.
— О’кей, готово е:
Отново странни, нетърпими звуци изпълват колата. До този момент не знаех, че може да издава толкова различни звуци с уста; той почти успява да имитира китара. Чувал съм да го имитира мотоциклет, но това сега е нещо съвсем ново за мен.
Били прави кратка пауза, но след нея няма спиране. Сега вече и двамата се смеем от сърце.