Татко

Но първо решаваме да го изкъпем добре. Независимо от цялото ми старание той определено мирише. Мирише по начина, по който миришеха дядо и баба, когато бях дете и им отивахме на гости във Филаделфия. Това е специфичната миризма на възрастта: пот, запек и засъхнала урина. Може би с татко не е точно така, но двамата с Джоан имаме майка, която обича да заповядва, така че не можем да не го изкъпем, преди да го върнем обратно в болницата. Смутени сме — той наистина мирише.

Издърпваме мушамата от леглото и я разстиламе на пода във всекидневната. Събличаме го и пускаме отоплението. Той лежи по гръб и ни наблюдава, без да се съпротивлява. Джоан вдига едната му ръка и я изтърква с изтривалка, сапун и топла вода; прави същото и с другата; той я оставя да прави това, без да се дърпа, но и без да помага или дори да следи с очи движенията й. Тя измива ръцете му, изтърква ги между пръстите и почиства ноктите му. После ги изрязва.

Аз правя същото с краката му. Почиствам пръстите и между тях, изтърквам стъпалата му. Изрязвам ноктите на краката му. Почиствам слабините му, избърсвам го, изтеглям назад кожичката на пениса му, за да го почистя. Докато правя всичко това, повдигам краката му нагоре, смъквам ги надолу — както прави човек, когато почиства едно бебе. Трудно е да свържа всичко, което правя, с татко…

Обличаме го в чиста пижама и хавлиения халат. Не е в състояние да ни помогне с нищо. Не може дори да върви. Стои прав и се люлее.

Джоан оправя леглото в нейния фолксваген. Вземам го на ръце и го отнасям в колата. Тя сяда отпред, а аз оставам с татко отзад, седя на края на леглото, опитвам се да го успокоя. Докато продължава всичко това, баща ми е неспокоен: непрекъснато бърбори, поглежда ни безпомощно с очи или се вторачва в предметите пред себе си.

Когато пристигаме в болницата, започвам да търся инвалидна количка, но състоянието на татко ги принуждава да докарат носилка на колела. Вкарваме го в спешното отделение. Двама доктори и една сестра веднага се заемат с него. Обяснявам им положението, докато работят. Поставят го незабавно на система. Докторът е усърден млад човек. Оказва се, че резултатите от изследванията на кръвта не са добри; той определено се обезводнява.

Съобщават ми, че татко трябва да остане в болницата. Подписваме всички формуляри. От успокоителното татко изглежда по-добре. Стоим с него, докато го закарат на горния етаж. Целуваме го за довиждане, но той вече спи.

Когато се прибираме вкъщи, изяждаме приготвената вечеря, а после шофирам мамината кола след Джоан до Вали. Информираме мама, че положението на татко се е влошило и се е наложило да го върнем в болницата.

Прави сцена. Нямало да се стигне дотук, ако сме я били оставили тя да се грижи за него. Зле е, защото тя му е липсвала.

— В края на краищата той е мой съпруг! Вие, децата, нямате представа колко чувствителен човек е баща ви; той не може да живее без мене. Видяхте ли сега какво се случи.

Двамата с Джоан кимаме и се съгласяваме; нямаме нужда от още една сърдечна криза. Лесно я уговаряме да се върне вкъщи с мен. Човек може да остане с впечатлението, че животът в дома на Джоан е едва ли не някакъв вид наказание, което трябва да понесе за сърдечните си кризи: да каже пет пъти молитвата „Отче наш“, десет пъти молитвата в чест на Светата Дева и да изкара една седмица в дома на дъщеря си.

Слава Богу, Марио не е вкъщи; по негов адрес се изприказват куп ужасии. Смятам, че той е свикнал с това, но човек не може да очаква от никого да търпи до безкрайност тези глупости.

Съжалявам Джоан. Сигурен съм, че всичко казано й причинява болка. Знам от личен опит как боли. Знам също как този вид отрова се просмуква в добрите отношения между двама души. Мама е достатъчно добър психолог: усеща, когато си недоволен или уязвим и го използва. Затова е по-добре да я измъкна оттук колкото е възможно по-бързо.

* * *

Отвеждам я вкъщи. Късно е, а тя още не е вечеряла. Не ми се готви, не я искам и в кухнята; закарвам я до един от любимите й ресторанти, потискащо място, наречено „Уилямсбърг Ин“. Винаги мога да изям втора вечеря, особено когато съм напрегнат или съм потиснат.

Този „Уилямсбърг Ин“ е ресторант в псевдоколониален стил на ъгъла на „Нашънъл“ и „Сотел“ в западната част на Лос Анджелис. Фасадата му е от червени тухли с фалшиви дървени колони на тясна входна веранда. Не му липсва дори една от онези отвратителни малки статуи на черно момче в червен костюм и къси гащи, на която гостът може евентуално да върже коня си. По дяволите, поне на трийсетина километра наоколо няма коне, но затова пък има тълпи чернокожи.