Читаем Татко полностью

Всеки ден правехме три или четири бейзболни игри, всяка една с право на девет удара за всеки отбор. Втората игра обикновено се провеждаше по обяд — това беше времето на онези, които не бяха в основните отбори. Да си носиш обяда със себе си, означаваше да признаеш поражението си: сигурност, че няма да бъдеш избран да играеш в редовното време.

Сутрин обличах стария си изтъркан бейзболен екип, увенчан с бейзболната ми шапка, наливах вода в шише от мляко, закачах ръкавицата си на края на бухалката, пъхах топка в джоба си и отивах на бейзболното игрище. Там винаги можеше да се намери група, готова за игра. Всяка сутрин се подбираха играчи за двата отбора; рядко играехме с едни и същи момчета; но и винаги сме имали повече желаещи от необходимите за формиране на два отбора — конкуренцията беше жестока. Процесът на избиране представляваше сериозен изпит: въртене на бухалка над главата три пъти и начина на хващане на бухалката. След оформяне на отборите, на невлезлите в тях нещастници се възлагаха допълнителни дейности: отбелязване на точките, посредничество, гонене на домашни птици от игрището и тичане след изтърваните топки.

Интересно бе и намирането на най-подходящото място на избраните вече играчи — как се установяваше къде можеш да бъдеш най-добър според своите умения и способности. Отначало хващах, защото не бях достатъчно пъргав или бърз да играя в маркираното пространство на игрището — не можех, и да удрям добре, за да играя в полето извън игрището или в дясната му част. От друга страна, не бях достатъчно силен и за да хващам добре. Когато Рей Цигенфус се премести в нашия квартал, почти веднага разбрах, че дните ми в отбора са преброени. Рей беше силен и бърз, и можеше и да удря! Можеше да удря достатъчно добре, за да играе в полето извън маркираното игрище, но той искаше да хваща. Мики Муленс беше също много добър на хващане: двата отбора се попълваха и за мен оставаше да гоня кокошките или да нося обяд на играчите.

Взех моите грижливо спестени пари от Коледа и си купих първата истинска бейзболна ръкавица. Упражнявах се в докосване на играч с топката — минах през всички възможни комбинации, правех това денем и нощем в продължение на седмици. Можех да се протягам и сграбчвам с ръкавицата, както гущер хваща мухи. Това беше единственото място в игрището, за което можех да се боря.

Но не бях левак. Левакът на това място имаше огромно предимство; ръката му с ръкавицата трябваше да бъде в игрището — така той имаше малко повече възможност да се протегне към топката. И леваците-хендери имаха предимство пред тези, които хвърляха топката с дясната ръка.

Така че пак не можах да постигна желанието си. Отначало гонех кокошките от игрището, после бях повишен до позицията на отговорник по записване на точките, но на мен ми се искаше да играя повече от една игра на ден.

Реших да се боря за мястото на този, който хвърля топката. В нашия квартал хвърлянето не изискваше атлетически способности. Тренирах с часове — хвърлях на Цигенфус или към тухлена стена и постигнах доста точно хвърляне под добър ъгъл. В онези дни наричахме наклона, под който се хвърля топката „дроп“ или „хуук“. Сега го наричат „кърв“, „скрубол“. Дори и бейзболът се променя…

* * *

Ето ни сега с Били в този малък канзаски град — играят два университетски отбора. Развълнуван съм. Били казва, че ще дойде, но не е ентусиазиран.

Минаваме покрай няколко мотоциклета на паркинга. Местните гамени се преследват един друг със спринтове на около петдесет метра. Не ми е лесно да откъсна Били от тях; все пак успяваме да влезем в стадиона преди започване на играта.

Носят се познати миризми на цигари, на тел, на прясна боя и най-вече на печени фъстъци и хот-дог. Това е истинска американска бейзболна игра.

Но не играят добре. Вероятно всички сме разглезени от твърде много професионални мачове по телевизията.

Във всеки случай Били си умира от скука. Непрекъснато се опитвам да му обясня какво всъщност става на игрището, но то няма никакво значение за него. Не е тайна, че бейзболът е тънка стратегическа игра. Ако човек не може да следи и да си обясни дребните на вид решения за разместване, играта се превръща в истинска досада. Ако не се знае как трябва да играе играчът в маркираното игрище с играчите на първа и трета база, играта се превръща само в просто прехвърляне на топка от един играч към друг с бухалка.

— Исусе, виж само онзи там, който се е изправил като изтукан!

Посочва към десния филдер.

— Никой не му отпрати нито една топка цяла вечер. Или си виси там и чака напразно, или търчи напред-назад. Я виж онзи дебелия, който клечи зад другия с бухалката — много вероятно е накрая да установи, че лявото му ухо е пораснало от дясната страна на главата му.

Перейти на страницу:

Похожие книги