Татко

Втурвам се вътре и изтеглям кабела на телефона така, че да мога да седя на стъпалата и да го наблюдавам, докато говоря. Обаждам се на Джоан. Трябва да има развито шесто чувство. Още преди да отворя уста, тя пита:

— Какво има, Джак? Какво става?

— Джоан, не зная какво става; татко плаче с часове. Събуди се с плач и оттогава не е престанал.

— Света Дево! Мога ли да направя нещо?

— Би ли могла да прескочиш, Джоан? Вече не издържам.

— Добре. Тръгвам веднага. Джон и Мерилен ще се върнат скоро и ще наблюдават мама. Обади ли се на доктор Етридж?

Слушам я и не изпускам татко от очи. Той не ми обръща никакво внимание.

— Добра идея, Джоан; ще телефонирам на доктор Етридж. Съжалявам, че те безпокоя, но явно не ме бива за болногледач. Слава Богу, че никога не съм работил в клиника. Само месец в клиника за душевно болни и ще полудея.

— Джак, става въпрос за твоя баща. Не забравяй, че дори лекарите избягват да лекуват близките си.

Гласът й ме успокоява. Не ми се иска да прекъсвам разговора.

— Добре, Джоан. Ще позвъня на доктор Етридж и ще те чакам. Докато си тук, ще мога да напазарувам и да изпера дрехите ни. Вече нямам чисто бельо и чорапи.

— Ще донеса прането; в него има и твои неща. Ще бъда при теб към четири; така ще мога да избегна пиковите часове.

— Добре, но внимавай! „Отделението за спешни случаи“ е препълнено.

— Слушам, „Майко квачко Джак“. Ще внимавам.

Тя ме дарява с лекия си, предназначен само за мен смях по телефона. Има нещо успокоително в този мек, спокоен смях дори и тогава, когато всичко е объркано. Ако само можех да бутилирам този неин смях или да го запиша на касета и да го пускам в клиниките за психично болни, мисля, че ще изпразним половината от тях за три месеца. Връщам слушалката на място. Татко продължава да плаче.

Намирам телефонните номера на Перпечуъл Хоспитъл и звъня на доктор Етридж. След известно време ме свързват. Осведомявам го, че татко е вкъщи по предложение на доктор Сантана. Разговаря с мен много студено; все още се надува, все още играе на „шеф“.

— Доктор Етридж, не зная каква е причината, но татко плаче от часове. Плаче цял ден; отказва да яде.

Последва малка пауза.

— В депресия ли е?

Предполагам, че това е логичен въпрос, но ми прозвучава глупаво. Иска ми се да отговоря: „Не, докторе, той не е депресиран, той само плаче.“

— Бих казал, че е, докторе. Изглежда ужасно депресиран.

— От това, което ми казвате, стигам до извода, че ще трябва да опитаме с елавил; това ще го съвземе. Този тип силни депресии не са нещо необикновено при възрастни хора след операция.

Говори така, като че ли сме открили у кученце тения.

— Господин Тремънт, ако можете да дойдете до болницата, ще ви оставя рецептата в болничната аптека.

В гласа му прозвучава нотка на „стига вече с този разговор“ и аз не настоявам. Седя неподвижно с телефонната слушалка в ръце в продължение на още няколко минути. Чувствам се унизително. Нуждая се от магическия смях на Джоан.

Седя на двора с татко, държа му ръката. Пуснал съм хавайска музика, събличам ризата си, за да се попека на слънце. Решил съм да получа нещо от всичко това, дори то да е само тен. Държа ръката на татко и си въобразявам, че съм на палубата на параход за Хавайските острови, за да прекарам там медения си месец. Явно полудявам!

Джоан пристига с чистите дрехи и печено за вечеря. Казвам й мнението на Етридж. Тя настоява веднага да тръгна за болницата и взема предписаното лекарство.

Сяда до татко, гледа го как плаче и самата тя се разплаква. Държи ръцете му и се опитва да привлече вниманието му, но той дори не я поглежда, с едно-единствено изключение — когато го целува. Тогава той издава напред устни за целувка както винаги, но изразът на лицето му не се променя. Това е почти инстинктивна реакция, като реакция на бебе, което започва да смуче веднага щом човек докосне устните му.

Сестра ми казва, че положението у тях започва да става неудържимо. В лицето на Марио мама вижда едновременно мафиотски шеф и Нерон. Нарича го „надут петел“ и не престава да говори срещу него пред децата. Джоан не знае докога ще издържи Марио. Убедена е, че майка не може да живее, без да командва другите.

— Джак, мисля, че ако мама се беше родила трийсет години по-късно, щеше да стане велика феминистка.

Разказвам за случилото се с татко. Тя ме слуша внимателно: смее се на комичните моменти, като протяга ръка да докосне моята, плаче при тъжните. Татко седи до нас и плаче. Просто не е за вярване, че някой може да плаче толкова дълго без да спре. Според мен това продължава повече от три часа.

Бързам до болницата, вземам елавил. Когато се връщам, Джоан седи до татко. Поклаща глава.

— Ужасно е, Джони. Не ме поглежда. Държи се като малко момче, което се е държало лошо и се чувства виновно. Какво ли се е случило?