Татко

Когато го изписват от болницата за втори път, имаме късмет да му намерим стая в оздравителен дом близо до къщата ни. Малък е — само с трийсет легла, но е по-добър от Котидж Вила. Мама се чувства по-добре при мисълта, че е толкова близо. Може да отива там пеша, когато й се прииска.

Доктор Чад се съгласява да го наблюдава. Нещата се нареждат добре. Джоан настоява да се върна в Париж при Врон и Джаки. Не се противопоставям повече. Освен това Джоан наема и медицинска сестра, която да ходи при мама два пъти седмично, и самата тя ще я посещава два пъти седмично. Това е най-доброто.

Състоянието на татко не се подобрява. Не разпознава никого от нас. Не се контролира; не може да се храни сам. Очите му имат същия безумен израз. Отишъл си е, вероятно завинаги. Надявам се само, че е щастлив там, в Кейп Мей или където и да е сега.

Били помага много през тези дни. Прекарва времето си с мама и се опитва да направи всичко, което може; но не и да ходи при татко — това вече е прекалено за него.

Ще се върне с мен във Франция. Съгласявам се да му платя обратния път. Ще пресечем страната с кола и ще се опитаме да попаднем на анулиран чартърен полет или резервен полет. Не ми се иска да се възползвам от предложението на Джоан да ми плати обратния път. Те не са по-богати от нас.

Телефонирам на АЛА КОН. Отговарят ми, че за следващия ден имат подготвени за път четири коли, можем да отидем и да си изберем една от тях. И друг път съм карал коли за тях, имат името ми в картотеката си.

Отивам с колата на мама да се сбогувам с Марти. Моля я да телефонира веднъж седмично на мама и да не посещава татко. Прекалено потискащо е за нейното състояние.

Тази нощ Били спи в спалнята към градината, аз оставам в болничното легло. Много ми е трудно да накарам майка да си легне. Тя непрекъснато броди из къщата…

Мисли, че не трябва да я напускам, страх я е да остане сама. От друга страна, разбира, че повече не мога да остана. Не знам дали е продължила да броди из къщата след два часа сутринта, защото заспивам.

Глава 23

Когато завиваме по алеята към дома на моите приятели, виждаме Рита на вратата. В ръката си държи телеграма. Представих си Джаки, когато тичаше към мен в студа на Морван. Предчувствам нещо лошо както тогава.

Спирам. Били, който ме следва, се блъска в мен. Продължавам бавно да вървя.

— Пристигна веднага след като тръгнахте; от Калифорния е.

Не знам защо я отварям още там, на стъпалата. Рита отстъпва и е от вътрешната страна на прага. Били стои до мен. Чете се лесно.

7 юли

ТАТКО ПОЧИНА ДНЕС СТОП

ПОГРЕБЕНИЕТО ПЕТЪК СТОП

ТЕЛЕГРАФИРАЙ ПОЛЕТА СТОП

ОБИЧ ДЖОАН

Подавам телеграмата на Били.

— Дядо ти е починал, Бил. Ще трябва да се връщаме.

Само това можах да изрека.

Минавам край Рита и отивам в двора им. Плача. Не мисля, че някога в живота си съм ридал с такова отчаяние. Стоя в задния им двор, облегнал глава на стената и плача, докато повърна.

Плача заради много неща и те са различни форми на самосъжаление. Плача, както плачеше момчето в онзи разказ „Бимини“ на Хемингуей. Неговата голяма риба му избяга, след като се беше приближил толкова много до нея. Моят татко избяга от мен. Нямах волята, куража, упорството, да положа последни усилия, за да го върна обратно в света на живите.

Ридая още, защото той ще ми липсва много — няма да чувам гласа му, да виждам характерните за него движения, да усещам миризмата му, да го докосвам. Той си е отишъл — няма го.

Ридая още, защото ме е страх. Страх ме е от смъртта. Страхувам се да бъда сам; в естествения ход на нещата аз съм този, който следва да умре след него.

Тези са някои от причините, за които знам, че плача; но има и други, и те не са толкова егоистични. Плача за мама, за Джоан, за Джаки, който никога няма да познава дядо си, за него той ще бъде само име. Плача за Врон, която много обичаше татко. Но най-много плача, защото голяма част от мен си е отишла.

Чувам шум и виждам Рита зад мен. Обръщам се и ние се вкопчваме един в друг. Тя е дребна, по-дребна от Джоан, по-дребна е и от мама, но силна, притиска ме към себе си по-силно, отколкото аз нея. Вцепенявам се. Не искам да напусна това убежище, този източник на сила и утеха. Това е обратна връзка, нейната сила и енергия се вливат в мен, умиращо дърво, което тегли жизнени сокове от имел.

Най-сетне преставам да плача. Рита ме повежда към къщата, в кухнята. Сядаме, смутени, изтощени. Пат все още е на работа. Били е на горния етаж. Не мога да говоря с нея. Колкото пъти се опитам, избухвам в плач. Пита ме дали да направи резервации за Лос Анджелис. Кимам. Пътуването ни дотук вече няма смисъл.

Самолетът отлита в седем. Рита казва, че ще ни откара до летището. Освен това ще съобщи на Джоан номера на полета ни. Двамата с Били мълчаливо събираме вещите си. Знае, че не съм в състояние да говоря; самият той се е затворил в себе си. Сега той ми е най-близкият мъжки роднина, а дори не мога да го докосна.