Татко

Двамата с Марио се връщаме у тях. Минава полунощ. Джоан ме подкрепя с малко кафе, за да ме държи буден, докато шофирам. Решаваме да кажа на мама само, че татко не се е почувствал добре и е в болницата за изследвания. Няма смисъл да й казваме точно какво е станало; и без това ще бъде достатъчно тежко.

* * *

Връщам се вкъщи малко след един часа. Тя все още дреме на стола си пред телевизора; цветни отблясъци от екрана играят по лицето й като светлини от коледна елха. Промъквам се тихо, изключвам звука и успявам да не я събудя. Господи, тя изглежда толкова самотна, толкова уязвима, толкова много напомня скъп, нежелан коледен подарък, който трябва да се преструваш, че харесваш, защото това се очаква от теб. Сядам на другия стол и се опитвам да мисля. Главата ми отказва да мисли, иска й се да изчезне. Заспивам. Събуждам се от разтърсването на мама.

— Джаки! Събуди се! Джаки, пиян ли си? Знаеш ли колко е часът?

Отварям очи и я поглеждам. Телевизорът все още работи. Поглеждам часовника, три след полунощ, най-опасният час за човешките същества. Хващам ръцете на майка.

— Седни, мамо, имам нещо да ти казвам.

Отстъпва назад и сяда на люлеещия се стол. И в този момент изпитах огромна скръб, жал и обич към нея, към татко, към всички нас, всички човешки същества, които трябва да преминават през шока на раждането, свирепостта на житейската борба и ужаса на умирането; и цялата ни борба с живота завършва с един неизбежен фатален край…

Така всъщност правеше мама — бореше се с живота така, както тя го виждаше. Как не съм разбрал това досега? Ставам и отивам при нея; обгръщам я с ръце, тя се притиска към мен.

— Той е мъртъв. Той умря, нали? Ето къде си бил. О, Небесна майчице, какво ще правя?

— Не, мамо, татко не е умрял, но е в болница. Стана му нещо, дори и лекарите още не знаят какво, но той е в същото състояние, в което беше и преди. Оставиха го в болницата за наблюдение и изследване.

Притискам я до себе си. Свива се и цялото й тяло се гърчи от ридания. Сигурно е ужасно да обичаш някого и да не можеш да покажеш любовта си.

Стоим така мълчаливи, притиснати един в друг. Учудващо е колко меко е тялото й в сравнение с впечатлението, което прави отстрани.

— Знаех си, че това ще се случи! Никой не го познава като мен! Никой не може да се грижи за него като мен.

Тя има нужда да мисли така. Господи, какво прави човек, когато не е създаден да бъде съпруга и майка, а цял живот е бил точно това! Какво може да направи! Тя заслужава голямо уважение, защото все пак си наложи да остане при нас. Някои хора не са достатъчно силни да направят това; те просто си отиват. Исусе, тя не е виновна! Всичко е резултат от неподходящата роля.

Държа я и я оставям да говори. За пръв път в живота си мога да я слушам, без да се дразня. Мога да я слушам като човек, който я обича, мога да я слушам по начина, по който винаги я слушаше татко. Сценарият й придобива смисъл, ако погледнеш на нещата през нейните очи. Има много фактически материал на разположение, с който да го подкрепи. В известен смисъл татко наистина е некадърен; той не знае как да се справя с този свят, с хората от този свят; той не би могъл да живее без нея. Джоан и аз, всичките й внуци, не показваме достатъчно уважение и обич към нея. Това е един от проблемите на мама, тя не знае как да спечели любовта на хората, точно както не умее да покаже обичта си към тях. Тя наистина няма нищо, заради което да си заслужава да живее по-нататък; само за татко има значение дали тя е жива или мъртва.

Ужасно е, тези неща не могат да се оспорят. Слушам и тя говори. Стоим така, докато се изчерпва. Гледам с невиждащ поглед цветните картини по екрана на телевизора, опитвам се да слушам неща, които трябваше да чуя много отдавна.

Четири часът е, когато най-сетне помагам на мама да си легне. Давам й десет милиграма валиум. Седя до леглото и й държа ръката, докато заспи. После отивам до средната стая и лягам на болничното легло там.

Следващите седмици бяха истински ад. На четвъртия ден от болницата заявяват, че не могат да задържат татко. Знам, че са прави; не споря и не се боря с тях. Бях се опитал да го гледам; не се справих. Двамата с Джоан стигаме до съгласие да изберем някой добър дом за хронично болни. Не може да остане в болницата, не може да бъде и при майка.

Мама е относително пасивна. Мърмори на тема „дома за бедни“, обвинява ни, че изоставяме собствения си баща — старата история — но не мисля, че си вярва.

Чувствам се виновен. Аз знам, че го изоставям. Може би, ако положа усилия, ще мога да го върна обратно. Но се питам какво ще правим с него, ако или когато той евентуално се върне отново при нас. Превърнал се е в бреме за всеки от нас. В този свят няма повече място за него.

Опитваме отново Котидж Вила, но там не могат да поемат храненето му и само след пет дни го връщат отново в болницата. Дори и Алиша не може да помогне.