Татко

Чувам стъпките на Бес на горния етаж. От проскърцването на пода мога да позная, че оправя леглата. Настъпва за кратко време тишина: облича се. Слиза тихо по стълбите и разбирам, че е долу едва когато я виждам пред себе си.

— Я виж кой се е скрил в скута на татко си!

Бес се приближава до мен, прокарва ръце над главичката на Лизбет и нежно издърпва пръстчетата от устата й. Тя обръща личице към гърдите ми, а жена ми се навежда напред да ме целуне леко по бузата.

— Нищо се може да се сравни с току-що обръснат мъж рано сутринта!

— Бес, може би ще трябва да измиеш косата на това дете. Мирише, сякаш отново се е търкаляла в сеновала.

Лизбет бързо вдига глава. Малкото дяволче съвсем не е било заспало, само се е преструвало, за да си открадне допълнително гушкане.

— Но, татко, косата ми беше измита вчера!

— Добре, малка моя, само се пошегувах. Исках да разбера дали мога да те събудя, за да се измъкна и да издоя кравата.

Ставам бавно и тя се плъзва между краката ми. Бес я хваща за ръчичка.

— Хайде, Лизбет, малко топла вода и сапун няма да ти навредят, дори и да не мием косата ти. Ела.

Бес налива гореща вода в легенчето. Вземам гюмовете за мляко, оставени до вратата, и се отправям към обора. Не е студено; обгръща ме влажен, пролетен, утринен въздух. Кокошките се обаждат от кокошарника, искат да бъдат пуснати навън; минавам край тях, за да ги пусна. Джони може да поспи още малко, преди да тръгне за училище.

Изтеглям резето на курника. Кокошките ме гледат втренчено и посягат да кълват. Минавам отзад, за да ги изгоня навън. Оглеждам се и забелязвам, че в повечето гнезда има яйца във всички нюанси на светлокафявото. Ще оставя Джони да ги събере, той се гордее толкова много с тях. Няколко кокошки са се разклопали, оставям ги на мира. Излизам навън и отново поставям резето. Когато го направих, то изглеждаше така грубо, но сега се е изгладило приятно и линиите на дървесната структура са излезли на повърхността.

Джони наистина има хубави кокошки и пилета. Може да получава повече яйца, ако прибави и малко бели „Легхорни“ вместо всички тези „Плаймут Рокс“ и „Роуд Айлънд Редс“, но той казва, че не харесва белите яйца, те му изглеждат еднакви.

Хвърлям няколко шепи зърно просто така. Той ще излезе да ги нахрани. Вдигам гюмовете и се отправям към обора.

Мили ме чака там. Закъснял съм малко, самият ден е един такъв, ленив. Дръпвам столчето за доене, вземам чист парцал и й избърсвам вимето. Тя обръща глава и ме поглежда. Това е крава, която обича да бъде доена. Вероятно мога да я оставям нощно време в полето заедно с телето, но човек никога не знае каква пакост могат да сторят дивите кучета. Освен това по-лесно е сутрин да я доя, вързана за една от подпорите на обора. Навеждам се към нея и опирам рамо в хълбока й. Повечето хора предпочитат да стоят настрана от животното, когато го доят, но аз изпитвам удоволствие да чувствам Мили близо до себе си, голяма и топла. Струва ми се дори, че мога да чуя как се прави млякото вътре в нея. Навеждам се по-близо към мириса на сено, на тор и мляко; всичко е така топло, така живо. Почти мога да заспя, докато доя.

Свършвам и отливам малко за Кити, телето. Давам му го в съседното отделение на обора. Ще стане красавица, отсега си личи. Този бик, на когото водих Мили този път, изглеждаше огромен като къща и веднага се залови за работа. Трябваше да я разкарвам на повече от трийсет километри в двете посоки, и по-голямата част трябваше да върви по улици с твърда настилка, но си струваше усилието.

Изчиствам прясната тор от отделенията в обора и ги измивам с кофи солена вода. Мили и Кити ближат водата; в Ню Джърси няма нужда да се дава отделно каменна сол на животните. Водя Мили на пасбището, телето върви отзад. Кити е глупаво име за теле, но такъв бе изборът на Лизбет.

Когато излизам от обора, виждам, че Джони почиства курника и храни кокошките. Вече е смесил и приготвил ярмата. Махам му с ръка, като минавам край него.

— Хей, татко, още две кокошки са се разклопали, това прави общо осем; тази сутрин съм събрал петдесет и седем яйца.

— Чудесно, Джони. Преди да се усетим, ще имаме повече пилета отколкото яйца.

Удрям леко Мили с пръчката си, за да престане да яде надвесилите се над оградата ружи. Всяка сутрин тя се отправя в тази посока и всяка сутрин я шибам леко, за да я накажа и отклоня.

Отварям портата към пасбището и ги подгонвам вътре. Не е необходимо кой знае какво усилие; те са гладни, наистина ми се иска да притежавам това пасбище. Ползвам го за двайсет и пет долара на година, но госпожа Пралайн няма да го продаде за по-малко от осемстотин. Няма смисъл да се оплаквам; никога няма да разполагам с такава сума, но поне мога да изхранвам с него две крави и кон за оранта.

В този момент чувам Бес да вика Джони за закуска и знам, че след него ще извика мен.

— Идвам Бес!

Оглеждам къщата, докато вървя по черния път към нея. Точно такава съм искал през целия си живот. Различна е от повечето къщи наоколо, тъй като я построих във формата на буквата „L“. Ед реши, че съм луд; тя съвсем не прилича на фермерска. Необходими бяха много работа и куп допълнителни разходи, но е хубаво да имаш затворен двор откъм слънчевата страна. Бес седи там при хубаво време, върши нещо или просто си почива.

Когато влизам, всички вече са на масата. Учебниците на Джони, Джоан и Ханк са на пода до краката им. Има малко повече от километър и половина до училище, а часовете започват в девет часа, така че трябва да побързат. Бес е приготвила омлет с бекон и мляко за децата и две вдигащи пара големи калени чаши кафе за нас. В калени чаши то има много по-приятен вкус отколкото в порцеланови.

Децата тръгват, но не и преди Джоан да сложи чашите и чиниите в умивалника. Бес измива чиниите сутрин, а Джоан и Джони ги измиват след вечеря. Точно сега е един от най-хубавите часове на деня. Двамата с Бес седим и спокойно уточняваме някои неща, преди да подхванем работата за деня. Предлагам й да наберем малко диви плодове. Тя си мислела за същото. Лизбет е навън, някъде отзад — търси котенцето да му даде малко мляко. Ние с Бес мързелуваме десетина минути с чашите кафе.

Веднага след като измиваме чиниите и почистваме кухнята, изваждам ведрата за плодовете. Бес и Лизбет са готови за тръгване. На нашето място не растат диви плодове, но между фермата и океана в солените низини има много. Можем да отидем до там с колата за по-малко от десет минути. Ще се обадим на Айра, а и семейство Майкълс може да искат да дойдат с нас.

Слънцето грее силно, докато се нося бавно по пътя. Забавям и натискам клаксона пред къщата на Айра. Появява се Кей, казвам й къде отиваме, питам я дали искат да дойдат с нас. Бързо се приготвят. Взема със себе си и малката си дъщеря Мери; Айра е отишъл до океана да събира водорасли за тор. Двете скачат на платформата. Правим същото и пред къщата на Майкълс — към нас се присъединяват Джийн и Пег. Организираме си истинско парти за събиране на диви плодове; има достатъчно за всеки. Земята е мочурлива и обикновено берем боси.

Стигам до най-доброто място, спирам и те скачат. В течение на годините всеки си има място, където бере. Бес и Лизбет се отправят към редкия бъзак, където е тяхното място. Аз предпочитам край пътя; там те узряват най-напред и са по-сладки. Винаги изяждам първите десет, а след това всяко двайсето. Кой знае защо броя плодовете, докато ги бера. От време на време някой намира много плодове и всички отиваме там.

Берем до обед. Дъждът, който пада снощи, беше точно това, от което се нуждаехме: достатъчно обилен да напои земята, без да забави растежа. Вероятно са се образували множество малки, пресни локви и езерца с рояци комари. Ще трябва да закърпя мрежите против комари, преди да навлезем в сезона им.

Когато се връщаме, децата са вече там. Джоан е подредила масата, а Джони е на задната веранда, бие масло. Ханк е на горния етаж; вероятно се е захласнал по своите пеперуди.

Бес е приготвила печено със зеле, лук и моркови. На връщане от училище Джоан е купила хляб в града. Изяждаме хляба и печеното за петнайсет минути. За десерт Джони донася прясна студена сметана от разбитото за масло мляко. Върху него слагам от дивите плодове. Те са все още топли от слънцето и потъват в сметаната.

Когато големите деца отиват на училище, Бес слага Лизбет да спи в задната стая. Двамата с нея също си почиваме около час в леглото. Отстрани сигурно изглежда като истински мързел. Най-хубавото време са точно тези часове — все още човек не е твърде уморен, а и нали всеки има само по един живот. В крайна сметка това е една от причините, поради която хората се женят, нали?

Почти три часът е, когато стигам до доматите. Някои от тях вече са наедрели колкото топка за тенис. Скоро ще почервенеят, месец преди доматите на другите градинари. Дон Амброджи от централния пазар ми казва, че ако му доставя узрели домати в началото на юни, ще ми ги плати по долар.

Засадих тези домати в оранжерията, която построих от спасените прозорци при събарянето на стария хотел „Сийсайд“ в Кейп Мей. Той имаше веранда към океана с големи прозорци. От тях си направих оранжерия — покрих огромна площ. През студените нощи и дни поддържам топлината с малка печка в барака зад оранжерията. До края на април разсадът вече е готов.

Разсаждам ги около първи май и се моля. Слава Богу, тази година нямаше късни застудявания! Сега имам хубави, силни стръкове, отрупани с новия сорт почти безсеменни домати „Бийфстек“. Обзалагам се, че тази година ще изкарам повече от седем тона и ще се освободя от тях навреме за голямата ми работа с царевицата. Ще продам изгодно две реколти една след друга.

Нося връзки и два снопа прави колове. От тежестта на плода и от дъждовете крехкото стебло може да се пречупи. Доматите с петна от досега им с пръстта стават само за консервната фабрика.

Боря се с тези дяволи: мъча се да ги вдигна нагоре и да ги вържа. Лесно е да се счупи клонче — просмукани са с вода и плодът им тежи. Ръцете ми позеленяват от стъблата и листата им. Чудя се за какво ли са светлите, бяло-зелени косъмчета; може би да ги защитават от насекоми. Доматите винаги са били секси растения за мен още от времето, когато бях дете в нашата ферма в Уискънсин. Те изглеждат някак прекалено добри за обикновените хора — почти като нещо, дошло направо от Райската градина.

Навеждам се само от кръста. Това е нещо, на което татко учеше Ед, когато обирахме насажденията ни с краставички. Ако се налага да се наведеш повече, то тогава клекни, с пети, забити в пръстта. Така гърбът ти никога няма да се схване. Татко има изправена фигура, а е почти седемдесетгодишен. Когато извършва дърводелска работа, се навежда или кляка по същия начин, по който правеше това в полята на Уискънсин.

Слънцето е слязло доста ниско, когато довършвам и последното стъбло. Почти съм пиян от силния аромат на доматите. Когато връщам връзките и остатъка от коловете си в бараката, усещам миризмата на сухо дърво и стърготини. Определено има нещо в миризмата на доматите, което изостря обонянието. Знам, че ще поглъщам миризмите на всякакви неща, докато вървя към вкъщи — дори на пътеката от утъпкана пръст и скалите.

Отивам до утайника и гребвам вода да се измия. Пия леденостудена вода направо от шепите си. Прокарвам ръце през косата си. Тя е пораснала, тази вечер вероятно ще бъде посветена на подстригване; цялото семейство има нужда от това. Никой не протестира, откакто направих фризьорски стол от стара автомобилна седалка и счупен въртящ се стол, който открих на бунището извън града. Подстригвам всички, включително и Бес, а тя подстригва мен, помагам й, като държа огледало отпред и я напътствам къде да реже.

В нашата къща се храним като французите, както беше и в моя дом, когато бях дете. А това означава обилен обяд, само супа и хляб вечер. Супите на Бес са най-добрите в света и са винаги различни.

Оглеждам се за Ханк. Вероятно пак събира пеперуди. Чекмеджетата му са пълни, а и стените в стаята на момчетата са покрити с тях. Джони казва, че стаята им изглежда призрачна през нощта, особено когато има луна, но още не се е оплаквал. Той е търпелив с брат си, а Ханк е малко странен. Започна да събира разни неща от момента, в който стъпи здраво на крака. Но от три години пеперудите са неговата страст. Бес ми казва, че в гардероба с дрехите е намерила кутии с пашкули. Единственото му желание за коледен подарък тази година беше да получи още книги за пеперуди и още топлийчици, инструменти, химикалки и стъкълца за подреждането им. Може да говори с часове само за молците. Човек не знае какво може да очаква от децата си, но Ханк наистина е странен.

Лизбет ме забелязва и се втурва срещу мен. Хващам я, когато се хвърля към мен с разтворени ръце. Или аз остарявам или тя става по-голяма, вероятно и двете, но знам, че ще ми липсва в тези часове на деня. Вдигам я на рамене и извървяваме последните метри до верандата. Пускам я леко на стъпалото.

Бес ни вика за вечеря. Ханк се спуска от горния етаж, а Джони идва отзад. Не си говорим много, всеки е гладен. Изчаквам, докато всички заемат местата си и утихнат. Бес слага на масата вдигащия пара супник. Навеждам глава и се моля. Не казвам обикновеното: „Благослови ни, о, Господи.“ Тази вечер казвам само: „Благодаря ти, Боже, за доматите, амин.“