Татко

— Едва мога да говоря за това, Джак; толкова е тъжно и ме вбесява. Работех в градината, събирах листата и оправях затревената площ, защото майка непрекъснато мърмори колко разхвърляно е. Твърди, че не се грижим за дома си. Приемам, че сме мърлячи, но за да й угодя — а трябваше да знам вече, че това е невъзможно — работя в градината. Връщам се вкъщи и не я намирам. Накрая я откривам в спалнята ни. Прелиства нашите семейни албуми. Подът е покрит с накъсани снимки. Навеждам се да ги събера; повече от трийсет снимки са накъсани на парченца, Джак, на парченца! Честна дума, помислих си, че окончателно е превъртяла! Казва ми, че преглежда тези стари албуми и къса някои от снимките, които имаме с нея. „Този Марио винаги успява да ме хване в най-грозни пози. Искам да си спомняте за мен такава, каквато наистина съм, не като за някаква маймуна с кривогледи очи, отворена уста и изплезен език.“ Демонстрира всичко това: пъха пръсти в устата си, дърпа ушите си, събира очите, неща, които прави, когато иска да изглежда смешна. Джак, можех да я убия в този момент! Събрах парчетата от снимките ни. На тях тя е с децата като бебета или с теб, или с татко, или с мен. Накъсва ги само защото не изглежда като Елизабет Тейлър. Грабвам албума от ръцете й и й казвам всичко, което мисля за нея. Когато си помисля за нещата, които й наговорих, никога няма да мога да говоря с нея отново, дори и да искам. Ако има нещо да ми казва, може да изпраща съобщения по теб. Точно сега, всеки път, когато се приближи до мен, си запушвам ушите и я оставям сама.

— Помисли, приятел. Това означава, че трябва да слушам два пъти по толкова. Предлагам веднага да дойда и да я върна тук; това ще намали телефонните обаждания, може би ще спаси някого от нас от приют за бедни, а други — от лудницата.

Отново заплаква.

— Чувствам се ужасно, Джак. Възможно ли е някой да говори на седемдесетгодишна жена така, както аз на собствената ми майка? Сигурно полудявам.

— Скъпа моя, всички ние сме луди. Някой се опитва да ни втълпи това от години. Мисля си, че точно на тази седемдесетгодишна жена трябва да се говори по всички възможни начини, за които човек се сети; вероятно това е първото разумно нещо, станало с нея от години. Всъщност какво прави сега — варосва тавана или може би съблича дрехите си и ги стерилизира във фурната ти?

— Заключила се е в стаята си. Мислиш ли, че може да се нарани, Джак? Започвам да се безпокоя.

— „Никой не го е грижа дали съм жива или мъртва!“ Точен ли съм? Това е била последната й реплика, нали? Отстъпваш ли сега? Колкото до мен, мисля, че няма да се терзая от това.

— Е, аз не мога; отивам до стаята й, чукам на вратата и се извинявам. Няколко накъсани снимки не са чак толкова важни; точно сега тя има най-голяма нужда от нас. Толкова съжалявам за някои от нещата, които й казах; ужасна бях.

— Това е индианската ти кръв, която кипва от време на време, Джоан; вътре в себе си ти си чиста дивачка. Да оставим шегите настрана, мисля, че не трябва да се предаваш. Аз съм с тебе, каквото и да направиш. Иска ми се само и аз да имам куража да й кажа някои неща. Ако го направя, вероятно ще захвърля апарата си за кръвно, ще престана да вземам лекарства, ще се откажа от йогистките упражнения; може би дори ще престана да нося очила. Кой знае? Пак повтарям: не прави нищо против волята си.

— Не, вече съм добре. Няма защо да идваш. Ще се оправя. Ще отида да говоря с нея или поне ще опитам.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съм сигурна в нищо, Джони, с изключение на едно-единствено нещо, а то е, че понякога мога да бъда истинска кучка. Надявам се, че ще запомня това. Надявам се също, че ще умра и ще изгния, преди да се превърна в такова бреме за всички.

От това, че тя казва „кучка“, разбирам какво ужасно преживяване е било за нея случилото се.

Джоан успява да се овладее някак си и ние държим майка там още три дни. Отказва да се върне при „хипи“ психиатъра и когато той звъни, му тряска телефона.

Не можем да я държим дълго далеч от къщи. Сега твърди, че ако продължава да стои там, където не е желана и обичана, това ще я убие; предпочита да умре в собствения си дом. Заяви, че си е изплакала сълзите и сега очите й се изсушават. Джоан я заведе на очен лекар, защото мама се кълне, че ще ослепее. Той й дал капки и уверил сестра ми, че й няма нищо, но капките няма да й навредят. Сега тя постоянно прекъсва монолозите си, за да капне капки в очите си.

Прибирам я на следващия ден. Раните на татко от залежаването му са заздравели и сега той спи в задната спалня на мама. Тя казва, че след като и без това не я оставя на мира, няма причина да не спят заедно. Мисля си, че бедният човек заслужава малко утеха.

Опитвам се да им създам чувството, че са отново самостоятелни. Спя в спалнята откъм градината. Трябва да намеря начин да се измъкна и да си замина.

* * *