Татко

— Мамо, какво точно искаш? Не можеш да живееш с Марио, не можеш да живееш с татко. С кого можеш да живееш? Само ми кажи и ние ще се опитаме да уредим въпроса.

Не е хубаво да говоря така, знам. Но е много късно, уморен съм и думите й са лишени от елементарен смисъл. Последва дълга пауза и най-сетне тя прекъсва. Изпитвам облекчение. Отивам да видя какво прави татко. Легнал си е. Поглежда ме в тъмнината без очилата си.

— Не се безпокой, Джон, тя ще се оправи. Винаги е такава, когато е разтревожена.

— Лека нощ, татко, приятни сънища.

Почти съм готов да си лягам, когато телефонът звъни отново. Не ми се иска да вдигам слушалката, но го правя. Този път е Джоан.

— Ало, вие мизерни, въшливи, брадати хипита, кучи синове! Как са нещата?

— Приемам, че това е точен цитат.

— Е, не съвсем: това е цензуриран вариант. Девствените ми уши и чувствителност не ми позволяват да цитирам дума по дума. Какво, по дяволите, й каза? Тя е в спалнята, развихрена като вълчица в клетка; заключила си е вратата.

— Не много, Джоан; единственото, което й казах, беше да я попитам къде иска да живее. Особено след като наговори какво ли не по адрес на Марио.

— Джак, аз съм на края на силите си. Тя като че ли иска всеки да бъде нещастен в нейна чест. Не знам какво да направим и не знам колко дълго още ще издържа.

— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре, Джоан, трябва да знаеш, че татко прекара чудесен ден днес. Няма да повярваш какво сме вършили с него. Започвам да си мисля, че наистина трябва да го разделим с майка по някакъв начин.

— Да-а, и как, кажи ми. Да я убием ли? Какво да направим, за да я задоволим? Не се шегувам; наистина съм на края на силите си. Трябваше да бъдеш с нея днес, да я чуеш само какво говори, какво върши. Мислиш, че се е настроила срещу Марио, а трябваше да я чуеш какво говори за теб и татко. За нея вие двамата сте пиратът Черната брада и неговият пръв помощник.

Понякога почти ми идваше до смях, когато не ми се искаше да й отвърна с ритник. И поне да го каже веднъж, а тя го повтаря отново и отново, като че ли репетира ролята си.

— Намерих татко изтегнат върху възглавници, заобиколен от орляк хубави момичета, да пуши марихуана във Венеция днес следобед. Освен това му определих среща с красиво черно момиче за утре сутринта.

— Престани, Джони! Престани с тези глупости. Тя се тревожи заради тези твои приказки.

Кикоти се. Да оставя ли нещата така? Наистина й казах. Мога винаги да твърдя, че съм й казал. Но не мога да спра дотук.

— Не се шегувам, Джоан. Рисувах на плажа, той изчезна и го намерих там, където ти казах. Смята, че всички стари хора трябва да пушат марихуана и че това е твърде хубаво нещо да се хаби по деца. Черното момиче е онова, което идва при него в болницата и му даде африканските теменужки; утре отиваме да разгледаме нейната оранжерия.

— Измисляш си, Джак. Не, не си измисляш; дори и смахнат като тебе не може да измисли такова нещо. Майка е права; човек не може да има никакво доверие на вас двамата.

После избухва в смях и смехът й по телефона звучи, като че ли всеки момент ще се превърне в плач. Не бях разбрал колко е близо до истерия.

— Всичко е наред, Джоан. Той няма да ни издаде. Лъга я така умело тази вечер по телефона. Каза й, че сме вечеряли пица и салата, когато ядохме само хот-дог и пихме бира, докато гледахме мача. Той става все по-добър в това отношение; скоро ще може да се присъедини към отряда на Питър Пан заедно с нас; може да бъде Тинкър Бел.

— Но казвам ти, Джак, ако тя продължава да тича след мен и да поправя всичко, което върша, като не спира да мърмори на тема мръсотия и позор, много е вероятно да я убия.

— Добре, Джоан, направи го. Обещавам да платя гаранцията, да наема най-добрия адвокат и да потвърдя всяко алиби.

Смеем се няколко минути на тази идея, после тя прекъсва.

* * *

Сутринта след закуска посещаваме Алиша. И двамата се опитваме да се държим така, като че ли това е най-естественото нещо в света; просто ще се видим с една дама във връзка с някакви растения.

Домът й се намира зад къща-близнак; влизаме през вратата и вървим по тясна алея, която преминава в добре поддържана градина пред ниска, бяла, дървена постройка. Боята е напукана и се лющи и под нея се показва естествено дърво. Изкачваме двете стъпала на разнебитена веранда и чукаме на вратата. Не се поглеждаме. И двамата се чувстваме като петнайсетгодишни момчета, които отиват да вземат момичета от къщи, за да ги заведат на кино. Обаче става въпрос само за едно момиче, и то е с едно зелено око, а другото е златистокафяво и не е на петнайсет години.

Прозорците са с красиви пердета и сандъчета, пълни с цветя. Оглеждам се, но не виждам никаква оранжерия. Има обаче хранилка за птици. Конопарчета, косове, гълъби, скорци и врабчета летят наоколо, кълват семената в нея или разпръснатите по земята.

Вратата се отваря и тя застава на прага. Облечена е в дънки и блуза с гол гръб.

— Страхувах се, че няма да дойдете. Влизайте.

Поглежда татко. Стаята е малка, но красива: светла, чиста и уютна.