Татко

— Господин Тремънт. О, Боже! И изглеждате прекрасно — така се радвам, че сте тук!

Докато говори, тя върви към татко, хваща го първо за ръцете със силните си тесни длани. Той й се усмихва. После импулсивно обгръща брадясалите му бузи с двете си ръце и го целува силно по устата. Баща ми дори няма време да издаде напред устни за целувка. Това е истинска целувка, не толкова истинска, колкото целувката ни онази нощ, но много близо до нея. Той стои, зашеметен, все още се усмихва; клати глава и се обляга с две ръце върху бастуна.

— Добре направих, че си взех бастуна — иначе щях да падна, Алиша; ти направо вземаш дъха на стареца.

— Хайде, хайде, господин Тремънт, не сте толкова стар; вие сте мъж, на когото една жена може да има доверие, нали, Джак?

Кимам. Татко ме поглежда, после се обръща към нея.

— В такъв случай ти можеш да започнеш да ме наричаш Джак, а него — Джони. Така го наричам аз. За майка му той е Джаки, но мисля, че това хич не му харесва. Като се замисли човек, той сигурно не харесва и Джони; опитай Джон.

Алиша слага ръце на кръста си, оглежда го изпитателно със свити устни.

— О’кей, тогава ти си Джак.

Посочва татко.

— А ти си Джак Младши. О’кей?

— О’кей.

Хваща ни за ръце и ни тегли към себе си. Тази блуза й е малко широка и когато тя прави това, се виждат твърдите й гърди.

— Хайде, ще ви покажа моите растения.

Вървим през къщата, кухнята и през задната врата влизаме направо в нещо като джунгла. По размери и почти като татковата, но е някак по-буйна и влажна, по-тропична; има повече цветя и силни, упойващи миризми.

Двамата с татко сме поразени и очаровани. Алиша пуска ръцете ни, пристъпва напред и се обръща да ни погледне отново с ръце на кръста. Слънчевата светлина се просмуква между папратите и листата и я покрива с различни фантастични фигури от светлина и сянка. Мисля си за Гоген и за Реноар, за онези прекрасни градини на Моне и разбирам към какво са се стремели.

— Направих я сама. Това тук беше само полусъборена задна веранда. Прозорците са от къща на Двайсет и трета улица, която събориха. За трийсет и пет прозореца платих само двайсет и пет долара, но трябваше да ги довлека дотук сама. В такива моменти една жена може да пожелае да има мъж в къщата.

Все още сме зашеметени. Беше посипала пода със счукана кристална бяла скала. Полиците за цветя бяха подредени в редици. В сравнение с това място татковото изглеждаше почти занемарено. От дървени приспособления за цветя наоколо висяха различни видове орхидеи. Имаше много екзотични цветя с всякакви цветове — от почти черно до огненочервено, блестящо жълто, различни нюанси на наситено синьо. Цветчетата бяха на точки или на райета; листчетата им бяха дълги, гладки или извити и накъдрени.

— Е, как ви се струва?

Все още стоеше там. Татко пристъпи бавно и внимателно, като че ли се страхуваше, че може да падне. Тя протегна ръце и го прегърна; той я обгърна с ръце. И двамата мълчат. Смутен съм; може би трябва да изчезвам. Баща ми я целува по устните.

— Алиша, това е най-красивото място, което някога съм виждал. По-красиво е дори от Хаваите. Сега знам защо имаш това зелено око.

— А ти, Джак Младши, парижки художнико, какво мислиш?

— То е толкова красиво, колкото си и ти, Алиша. Това е твоят свят. Сигурно ти е трудно да го напускаш всеки ден.

— Наричам го „Рай“; и няма значение колко лоши могат да бъдат нещата отвън; знам, че винаги мога да дойда тук и да бъда щастлива сред цветята си.

— Знаеш ли, Алиша, в моето място в Кейп Мей и аз построих оранжерия от стари прозорци, но в нея има само разсад за ранни домати.

— Не знаех, че си живял в Кейп Мей, Джак.

О, Боже! Духът изскочи от бутилката. Тази оранжерия трябва съвсем да го е сбъркала. Отварям уста, за да оправя нещата, колкото мога, но татко клати глава и се подсмива.

— Никога не съм бил там, Алиша; но на мене ми харесва да си представя, че живея там; обичам да си измислям разни истории за себе си; места като това тук много помагат за такива неща. Може и да съм малко луд, не знам.

— В такъв случай и аз съм луда. Идвам тук и понякога си представям, че съм африканска кралица, която говори с цветята си; а понякога си въобразявам, че съм растение. Поемам слънчевите лъчи, пия влагата и чувствам как прониквам в земята. Цъфтя и разтварям венчелистче.

Господи, тези двамата са като брат и сестра! Алиша се вглежда в очите на татко и те се пренасят в някакъв друг, достъпен само за тях свят.

— Ще ми покажеш ли какво имаш тук, Алиша? Виждам някои растения за пръв път. А ако ми дадеш клончета, ще ти бъда много благодарен.

И те потъват в техния свят. Джак Младши е отново невидимият човек. Вървя след тях, слушам ги да говорят за присаждане, оформяне на листата и за коренища. Не ми е интересно, така че се връщам назад и сядам във всекидневната. Няма да им липсвам. Намирам куп списания и привършвам третото, когато те най-сетне излизат от оранжерията.

Татко носи мокро чувалче от зебло, напълнено с корени, стебла, листа и предполагам — семена, грудки и спори. Все още си говорят и се смеят.