— Джак Младши, съжаляваме, че те оставихме сам толкова време, но трябва да знаеш, че едва сме започнали. Баща ти е първият човек, с когото разговарям истински. Никой досега не се е интересувал от нещата, които имат значение за мен.
Татко стои със своето мокро чувалче от зебло, поглежда ме хитро, едновременно плах и сияещ от удоволствие.
— Алиша знае много неща, Джон. Растенията оживяват, когато тя заговори за тях: почти ги виждам да се движат, чувам ги как слушат.
— Джак Младши, сигурен ли си, че Джак е обикновен бял човек? Погледни тази кожа, погледни тези устни.
Татко се кикоти, премества чувалчето в другата си ръка.
— Ще ти кажа, Алиша, от петдесет години жена ми твърди, че в мен тече негърска кръв; освен това тя е сигурна, че съм луд, така че може и да си права.
Господи, по-добре да го изкарам оттук, преди да започне да удря с пръсти по африкански тъпани!
На вратата тя ни разцелува и двамата. Алиша шепне на ухото ми:
— Прав беше онази нощ, когато каза, че баща ти е човек, който лесно може да бъде обичан. Спомням си и втората част. Защо не ми дойдеш на гости; може би ще можеш да ме нарисуваш в моя „Рай“? Ще ти бъда добър модел.
Вземаме си довиждане. Вървя с омекнали колене по алеята и карам до къщи не съвсем по правилата — във всеки случай не и по магистралата. Татко е развълнуван от съдържанието на мокрото си чувалче и непрекъснато говори за своите корени, семена и спори.
На другия ден двамата с татко подреждаме работилничката му. Докато се трудим, той изявява желание да остави инструментите си на мен, когато умре.
— Но не припадай, Джони. Възнамерявам да работя още дълго време с тези инструменти; нищо голямо, само някои поправчици тук-там и играчки за новия си внук или внучка.
Телефонът звъни: едва го чувам оттук. Не знам колко дълго е звънял. Втурвам се през затревената площ през страничната врата и влизам в задната спалня. Вдигам слушалката, сядам на леглото и се опитвам да си поема дъх.
Чакам да чуя кой е. Предполагам, че е майка, но слушалката е няма, чува се само подсмърчане и дишане. Вероятно не е шега от някакъв непознат тип; сигурен съм, че е мама. Лежа по гръб и чакам. Мълчанието се нарушава от глас, слаб и задушен от ридания.
— Не мога да издържам вече, Джони. Предавам се; свършена съм.
Джоан! Сядам. Тя избухва в ридания.
— Какво има, Джоан? Какво става?
Тихото ридание и дълбокото дишане продължават, като че ли тя се опитва да си поеме дъх.
— Хайде, Джоан. Кажи ми какво става. Не може да бъде чак толкова лошо.
— Тя е изцяло твоя, Джони, и аз
— Ако искаш, веднага ще дойда да я взема. За половин час ще бъда у вас.
— Не, тя може да остане. Ще й готвя, ще чистя, ще правя всичко необходимо, за да дам на татко малко шанс. Ще изпълня моята част, Джак, но ще нося запушалки в ушите. Не желая да слушам по цели дни да говори срещу всичко и всеки, когото обичам. Докато съм жива, няма да й кажа думичка. Говоря сериозно!
Това второ „говоря сериозно“ е единственото нещо, върху което мога да гадая. От дете винаги казва „говоря сериозно“ точно преди да се предаде. Дори собствените й деца знаят това.
— Виж какво, Джоан, ти обърка текста. Това са
Изчаквам. Отново започва отчаяно да плаче. Когато говори, в риданията й се прокрадва кикот.
— Джак, няма да повярваш какво направи. Самата аз
— Слушай, Джоан, не ме подлагай на изпит. Вярвам, че е способна да направи всичко: да отлъчи папата от църквата, да застреля президента, да угаси слънцето, да си отреже пръстите на краката, за да може да носи по-малък номер обувки. Ще повярвам на всичко. Хайде, кажи ми, какво е направила!