Свещена любов

Протегна се за цигарата за разсънване, свита предварително, но се спря. Ръката му трепереше така силно, че се съмняваше дали ще успее да я задържи между пръстите си и той се вгледа в дланта си. Внушаваше й да се укроти, но тя ни най‑малко не се впечатли.

Струваше му три опита, за да се добере до ръчно свитата цигара, лежаща на нощната масичка, и той наблюдаваше непохватните си движения от разстояние, сякаш ръката беше чужда. Веднъж успял да пъхне рулцето хартия между устните си, той започна да се мъчи да задържи запалката в нужната позиция, за да запали.

Две дръпвания и треперенето престана. Главоболието се изпари. Стомахът му се успокои.

За съжаление от другия край на стаята се чу ново потракване и всичките три симптома се появиха отново. Медальонът на Примейла започна отново танца си върху бюрото.

Остави го, където си беше, и продължи с цигарата, замислен за Кормия. Съмняваше се, че щеше да сподели с него нуждата си от хранене. Случилото се в тази стая в дневните часове беше плод на мига и се дължеше на жаждата й за кръв. Той не можеше да го приеме като доказателство за това, че тя го желае сексуално. Не се беше отдръпнала от секса, това беше истина, но то не означаваше непременно, че го желае. Необходимостта не бе равнозначна на свободния избор. Тя се нуждаеше от кръвта му. Той се нуждаеше от тялото й.

А останалите Избраници се нуждаеха от тях двамата, за да спазят програмата.

Угаси малкото останало от ръчно навитата цигара и погледна към бюрото в другия край на спалнята. Медальонът най‑накрая се беше укротил.

Отне му по‑малко от десет минути да се изкъпе, да облече белите копринени дрехи и да сложи черната верижка с медальона на Примейла на врата си. Когато парчето злато се намести върху гърдите му, той почувства топлина. Вероятно заради оживената му дейност отпреди малко.

Озова се директно от Другата Страна. Като Примейл притежаваше специално позволение да не минава през двора на Скрайб Върджин. Прие форма пред амфитеатъра на Светилището, там, където всичко беше започнало пет месеца по‑рано. Струваше му се трудно да повярва, че е заел мястото на Вишъс в ролята на Примейл.

Беше същото, както когато гледаше треперещите си ръце. Това просто не беше той.

Да, само дето беше самият той.

Пред него бялата сцена с тежката си бяла завеса блестеше със странната неумолима светлина на Другата страна. Тук нямаше сенки, както нямаше и слънце върху безцветното небе и въпреки това налице беше много блясък, като че всеки предмет притежаваше свой собствен светлинен източник. Температурата беше двайсет и три градуса, нито прекалено топло, нито прекалено студено. И нямаше вятър да погъделичка кожата ти или да развее дрехите ти. Всичко беше в меко и успокояващо окото бяло.

Пейзажът приличаше на фонова музика в супермаркет.

Тръгна по бялата трева, заобиколи амфитеатъра и се запъти към групата от храмове и жилищни постройки. Целият комплекс беше обрамчен от бяла гора, която лишаваше погледа от далечни гледки. Почуди се какво ли има отвъд. Вероятно нищо. Светилището създаваше усещането за архитектурен макет или модел на влак. Ако отидеш до ръба му ще откриеш, че се намираш пред пропаст, а отдолу има покрит с килим под на някой великан.

Докато се разхождаше наоколо, той не беше сигурен как да привлече вниманието на Директрис, но не бързаше особено това да се случи. За да го отложи, той отиде до Храма на Примейла и използва златния медальон, за да отключи двойните врати. Мина през бялото мраморно фоайе, влезе в единственото високо помещение на храма и се загледа в леглото върху платформата, застлано с бели сатенени чаршафи.

Спомни си как изглеждаше Кормия, завързана там гола, а спускащо се от тавана парче бяла тъкан закриваше лицето й. Беше го свалил и с ужас беше срещнал насълзените й, изпълнени със страх очи.

Устата й беше запушена.

Погледна към тавана, там, където беше окачена драперията, закриваща лицето й. В мрамора бяха вградени две малки златни куки. Щеше му се да ги изтръгне от там с крик.

Докато се взираше нагоре, случайно си спомни за един разговор с Вишъс, проведен точно преди да започне цялата тази история с Примейла. Двамата седяха в трапезарията на имението и Ви бе споменал нещо за видение, свързано с Фюри.

Фюри не искаше да чува подробности, но те бяха изречени така или иначе и сега казаното му се изясняваше, като че го слушаше на запис: Видях те да стоиш на кръстопът сред бяло поле. Денят беше бурен… много бури, не една. Но после ти откъсна облак от небето, уви го около кладенеца и спря да вали.

Фюри присви очи по посока на двете куки. Беше откъснал тъканта от тях и беше покрил Кормия. И тя спря да плаче.

Тя беше кладенецът, който се очакваше той да изпълни. Тя беше бъдещето на расата. Източникът на нови братя и нови избраници. Изворът.

Също както и нейните сестри.

– Ваша светлост.