Свещена любов

С тази руса разпусната коса и порозовели страни тя беше съвършеното момиче на лятото. Можеше да си я представи сред полето, седнала на карирано одеяло, как похапва ябълков пай и отпива от кана с освежителна лимонада… облечена в червено‑бели бикини.

Стига, това не беше редно.

– Откритите пространства ми харесват – каза тя.

– И те те харесват – написа той и иМ показа бележката.

– Ще ми се да бях излязла по‑рано. – Тя погледна към растящите около терасата рози. Вдигна ръка към шията си и той имаше усещането, че желае да ги докосне, но оковите на въздържаността се затягаха отново.

Той прочисти гърло, за да привлече погледа й.

– Можеш да откъснеш някоя, ако желаеш – написа.

– Аз… Мисля да го направя.

Тя се приближи към розите, сякаш бяха сърна, която би се стреснала, с ръце, отпуснати до тялото, босите й крака пристъпваха бавно по плочките. Насочи се право към бледолилавите, пренебрегвайки по‑ярките червени и жълти пъпки.

Той започна да пише: Пази се от бодлите , когато тя протегна ръка, изохка и я дръпна обратно. На върха на пръста й се появи капка кръв. Бледата светлина на нощта я правеше да изглежда черна върху бялата й кожа.

Преди да осъзнае какво прави, Джон се наведе и пусна устата си в действие. Засмука бързо и облиза още по‑бързо, зашеметен от това, което вършеше и колко прекрасно беше то.

С далечна част на съзнанието си осъзна, че имаше нужда да се нахрани.

По дяволите.

Когато се изправи, тя се взираше в него с широко отворени очи и замръзнало изражение. Два пъти по дяволите.

– Извинявай – надраска бързо. – Не исках да изцапа робата ти.

Лъжец. Искаше да знае какъв е вкусът й.

– Аз…

– Откъсни си роза, но се пази от бодлите.

Тя кимна и направи нов опит, отчасти, както той подозираше, защото искаше да получи цветето, и отчасти за да запълни неловкото мълчание, предизвикано от него.

Розата, която си избра, беше съвършена, точно преди да е разцъфнала, със сребристо лилави листчета и потенциал да достигне размерите на грейпфрут.

– Благодаря – каза тя.

Той тъкмо се канеше да отвърне любезно, когато осъзна, че тя говори на растението, а не на него.

Кормия се обърна към него.

– Другите цветя бяха сложени в стъклени домове с вода.

– Да идем да ти намерим ваза – написа. – Така ги наричат тук.

Тя кимна и пое към френските прозорци, водещи към билярдната зала. Пристъпи през прага и погледна обратно навън.

Очите й се задържаха върху градината, като че беше любовник, когото нямаше да зърне отново.

– Може пак да излезем някой път – написа той в бележника си. – Стига ти да желаеш.

Бързото й кимване беше утешително за него, като се имаше предвид какво беше направил току‑що.

– Бих се радвала.

– Може да гледаме филм горе в кинозалата.

– В кинозалата ли?

Той затвори френския прозорец зад гърба им.

– Помещение, направено специално за гледане на филми.

– Може ли сега да гледаме един?

Твърдата нотка в гласа й леко промени впечатлението му за нея. Тихият говор и въздържаността може би просто бяха заучени, реши той, а не лични качества.

– Трябва да излизам. Но може да го направим утре.

– Добре. Утре след Първото хранене.

Да, смирението определено не беше нейна лична черта. Което го караше да се чуди как ли се справяше с ролята си на Избраница.

– Имам часове, но можем да се срещнем след това.

– Да. Бих искала да науча повече за всичко тук. – Усмивката й озари билярдната зала като пламтящ огън и докато тя се въртеше наоколо на един крак, му припомни фигурките на балерини в кутиите за бижута.

– Готов съм да те обучавам – написа той.

Тя спря, а свободно падащата й коса се полюшна около лицето.

– Благодаря, Джон Матю. Ще бъдете прекрасен учител.

Когато погледна нагоре към него, той по‑скоро видя цветовете й, отколкото лицето и тялото й. Тези червени страни и устни, лилавия цвят в ръката й, искрящите бледозелени очи, жълтата като лютиче коса.

Без определена причина се замисли за Хекс. Хекс беше като гръмотевична буря, съставена от оттенъци на черното и стоманеносивото, силата й беше овладяна, което не я правеше по‑малко смъртоносна. Кормия беше като слънчев ден, окъпан в дъга от светлина и топлина, осъзна той.

Сложи ръка на сърцето си и й се поклони, после си тръгна. На път към стаята си се почуди какво предпочиташе – бурята или слънчевата светлина.

После си припомни, че никоя от тях не беше достъпна за него, така че какво ли значение имаше.

Застанал в пряката, с дулото на деветмилиметровия си пистолет, опряно в черния дроб на брата, господин Д. беше нащрек като котка. Би искал въпросният край на оръжието да се намираше на слепоочието на вампира, но затова беше нужна стълба. Нямаше спор, тези мръсници бяха огромни.