Смърт във Виена

— Петдесет милиона долара е повече от това, което заслужавате, но аз съм готов да ви ги дам, за да спечеля вашето сътрудничество за тази работа. Човек може да си купи сигурност с петдесет милиона.

— Искам това писмено, с гаранционно писмо.

Шамрон поклати тъжно глава, сякаш да каже, че има някои неща: И вие трябва да го знаете по-добре от всекиго, скъпи друже, — които не се записват.

— Какво искате от мен? — попита Бекер.

— Ще ни помогнете да проникнем в неговия дом.

— Как?

— Ще кажете, че трябва да го видите спешно относно някои аспекти на сметката. Може би някои документи се нуждаят от подпис или пък за уточняване на окончателни подробности по подготовката за ликвидация и прехвърляне на авоарите.

— И след като вляза в къщата?

— Вашата работа приключва. След това нещата ще поеме новият ви помощник.

— Новият ми помощник?

Шамрон погледна към Габриел.

— Може би е време да представим хер Бекер на новия му партньор.

* * *

Той беше човек с много имена и самоличности. Хер Цигерли го познаваше като Оскар, шефа на охраната на „Хелер“. Хазяинът на квартирата му в Париж го познаваше като Венсан Лафон — писател на свободна практика с бретонски произход, който прекарваше повечето време в пътуване. В Лондон го знаеха като Клайд Бриджис — европейски маркетингов директор на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид той беше германец, финансово независим и с неспокойна душа, който пропиляваше часове наред по кафенета и барове и пътуваше, за да се отърве от скуката.

Истинското му име беше Узи Навот. В ивритския речник на израелските тайни служби Навот беше катса — оперативен агент под прикритие и генералщабен офицер. Територията му бе Западна Европа. Владеещ внушителен брой езици и въоръжен с измамен чар и пагубна арогантност, Навот беше проникнал в палестинските терористични групи и бе вербувал агенти в арабските посолства, разпръснати по целия континент. Той имаше източници в почти всички европейски разузнавателни служби и ведомства по сигурността и ръководеше голяма мрежа от sayanim — доброволни помощници, вербувани сред местните еврейски общности. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в салона за скара в „Риц“ в Париж, защото оберкелнерът беше платен информатор, както и началникът на обслужващия персонал.

— Конрад Бекер, запознайте се с Оскар Ланге.

Банкерът остана неподвижен задълго, сякаш внезапно бе превърнат в бронзова статуя. След това умните му малки очички се спряха на Шамрон и той вдигна ръце въпросително.

— Какво трябва да правя с него?

— Вие ще ни кажете. Нашият Оскар е много добър.

— Може ли да изиграе ролята на адвокат?

— С правилна подготовка би могъл да изиграе и ролята на майка ви.

— Колко дълго трябва да продължи този маскарад?

— Пет минути, а може и по-малко.

— Когато сте с Лудвиг Фогел, пет минути могат да ви се сторят цяла вечност.

— Така съм чувал и аз — каза Шамрон.

— А какво ще правим с Клаус?

— Клаус?

— Бодигардът на Фогел.

Шамрон се усмихна. Съпротивата бе приключила Швейцарският банкер се бе присъединил към екипа. Сега той полагаше клетва за вярност към знамето на хер Хелер и неговото благородно начинание.

— Той е професионалист — продължи Бекер. — Бил съм в къщата половин дузина пъти, но винаги щателно, ме обискира и ме кара да отворя куфарчето си. Така че, ако смятате да внесете оръжие в къщата…

Шамрон го прекъсна:

— Нямаме намерение да внасяме оръжие в къщата.

— Клаус винаги е въоръжен.

— Сигурен ли сте?

— С глок, мисля. — Банкерът потупа лявата страна на гърдите си. — Носи го точно тук. Не полага старания да го крие.

— Чудесна подробност, хер Бекер.

Банкерът прие комплимента с леко кимване: Подробностите са моят бизнес, хер Хелер.

— Простете за нахалството ми, хер Хелер, но как всъщност се отвлича някой, който е пазен от бодигард, ако този бодигард е въоръжен, а похитителят не е?

— Хер Фогел ще напусне къщата си доброволно.

— Доброволно отвличане? — възкликна невярващо Бекер. — Уникално! И как ще убедите човек да се остави да го отвлекат доброволно!

Шамрон скръсти ръце.

— Просто вкарайте Оскар в къщата и оставете останалото на нас.

32. Мюнхен

Това беше стар жилищен блок в красивия малък квартал Лехел, с дворна врата към улицата и преден вход, в който се влизаше от спретнат вътрешен двор. Асансьорът бе капризен и нестабилен и те в повечето случаи просто се качваха по спираловидното стълбище до третия етаж. Мебелировката бе безлична като в хотелските стаи. В спалнята имаше две легла, а диванът във всекидневната беше разтегателен. В килера за багаж стояха четири допълнителни походни легла. Кухненският килер бе зареден с дълготрайни храни, а в шкафовете имаше съдове и прибори за осем души. Прозорците на всекидневната гледаха към улицата, но щорите от тъмен плат стояха спуснати през цялото време, така че в апартамента като че ли постоянно беше нощ. Телефоните нямаха звънци. Вместо това бяха снабдени с червени лампички, които светваха, за да сигнализират повикване отвън.