Смърт във Виена

Фирмата „Хелер Ентърпрайзис“ беше заинтересованата, така че тя трябваше да уреди резервацията — разбира се, не самият старец Рудолф Хелер, а блестящата му лична асистентка, италианка, която се представи като Елена. Хер Цигерли бе склонен бързо да си съставя мнение за хората. Той би ви казал, че всеки хотелиер е безценен като времето. По принцип хер Цигерли не обичаше италианците и агресивната и придирчива Елена бързо си спечели висок рейтинг в дългия му списък с непопулярни клиенти. Тя говореше високо по телефона — углавно престъпление по негова преценка, и сякаш вярваше, че самият акт на харчене на големи суми от парите на нейния работодател й дава правото на специални привилегии. Жената като че ли добре познаваше хотела — странно, защото хер Цигерли, който имаше памет като картотека, не можеше да си спомни някога тя да е била гост на „Долдер“ — и бе мъчително точна в изискванията си. Тя поиска четири съседни стаи близо до терасата, гледаща към игрището за голф, с хубав изглед към езерото. Когато Цигерли я уведоми, че това е невъзможно: две плюс две или три плюс една — да, но не и четири последователни, — италианката попита дали могат да преместят гостите на хотела, за да настанят нея. „Съжалявам — бе отвърнал хотелиерът, — в «Долдер» нямаме обичая да превръщаме гостите си в бежанци“. Най-накрая тя се съгласи на три съседни стаи и четвърта по-надолу по коридора.

— Делегациите ще пристигнат утре, в два часа следобед — каза жената. — Биха желали лек работен обяд. — Последваха още десет минути в препирни за това от какво да се състои „лекият работен обяд“.

Когато менюто бе уточнено, тя му постави още едно искане. Щяла да пристигне четири часа преди делегациите, придружена от началника на охраната на „Хелер“, за да провери стаите. След като приключела проверката, никой от хотелския персонал нямало да влиза в тях, освен ако не е придружен от охраната на „Хелер“. Хер Цигерли въздъхна тежко и се съгласи, после затвори телефона и като заключи вратата на кабинета си, изпълни серия дихателни упражнения, за да се успокои.

Денят на преговорите се оказа сив и студен още от сутринта. Величествените стари кули на „Долдер“ се забиваха в пелената на ледената мъгла, а гладкият асфалт на алеята за коли отпред блестеше като полиран черен гранит. Хер Цигерли стоеше на пост във фоайето, точно зад искрящите стъклени врати, с разкрачени крака, опънати край тялото ръце, готов за битка. „Тя ще закъснее — помисли си той. — Те винаги закъсняват. Ще има нужда от още стаи. Ще иска да промени менюто. Ще бъде напълно ужасна“.

Черен мерцедес плавно влезе в алеята и спря пред входа. Хер Цигерли хвърли дискретен поглед към ръчния си часовник. Точно десет часът. Впечатляващо. Портиерът отвори задната врата на колата и оттам се показа черен ботуш — марка „Бруно Мали“, отбеляза хотелиерът, — последван от хубаво коляно и стройно бедро. Хер Цигерли се повдигна леко на пръсти и приглади косата върху плешивото си теме. Беше виждал много красиви жени да преминават през прочутия вход на „Долдер“, но малко го бяха правили с толкова грация и стил, както прекрасната Елена от „Хелер Ентърпрайзис“. Тя имаше буйна кестенява коса, хваната с шнола на тила, и кожа с цвят на мед. Кафявите й очи бяха изпъстрени със златисти точици и сякаш станаха още по-искрящи, когато се здрависа с него. Гласът й — толкова висок и претенциозен по телефона — сега беше мек и вълнуващ, какъвто бе и италианският й акцент. Тя пусна ръката му и се обърна към своя сериозен спътник.

— Хер Цигерли, това е Оскар. Той осигурява охраната.

Очевидно Оскар нямаше фамилно име. „Не му и трябва“ — помисли си Цигерли. Имаше атлетична фигура, косата му бе червеникаво-руса, а широките му скули бяха покрити с лунички. Опитен наблюдател на човешкото поведение, хер Цигерли откри нещо познато в Оскар. Нещо земляшко, ако щете. Можеше да си го представи преди два века, облечен като планинец, как крачи тежко по някоя пътека през Шварцвалд. Както всички добри охранители, Оскар остави очите му да говорят, а те казаха на хер Цигерли, че гори от нетърпение да се залови за работа.

— Ще ви покажа стаите — рече хотелиерът. — Моля, последвайте ме.

Той реши да ги заведе горе по стълбите, вместо с асансьора. Те бяха един от най-изящните атрибути на „Долдер“, а и Оскар Планинеца не изглеждаше от хората, които обичат да чакат асансьори, когато има стъпала за изкачване. Стаите бяха на четвъртия етаж. Като стигнаха на площадката, Оскар протегна ръка за електронните ключове.

— Ние ще продължим нататък, ако нямате нищо против. Не е нужно да ни показвате вътрешността на стаите. Всички сме били в хотели и по-рано. — Разбиращо смигване, сърдечно потупване по ръката. — Само ни покажете посоката. Ние ще се оправим.