Смърт във Виена

В Йерусалим направих пътешествието на Габриел в мемориала „Яд Вашем“ редом с Дина Шефет — историчка по холокоста, която е записала спомените на много оцелели. За да демонстрира как може да се открият и разпечатат страниците със свидетелските показания, събрани в „Залата на имената“, тя използва за пример нейните дядо и баба, които са били убити в Треблинка през 1942 година. Служителите в архива на „Яд Вашем“, и по-специално Карин Денглер, бяха изключително услужливи. Габриел Моцкин — декан на Факултета за хуманитарни науки в Еврейския университет в Йерусалим, и неговата съпруга Емили Билски — изкуствовед и куратор, се грижиха добре за мен и задълбочиха познанията ми за съвременното израелско общество.

Специални благодарности на библиотечните работници от Американския музей в памет на холокоста, на Наоми Мейзин от Антиклеветническата лига в Ню Йорк, на Моше Фокс от израелското посолство във Вашингтон и на д-р Ефраим Зуроф — истински преследвач на нацисти от центъра „Симон Визентал“ в Йерусалим, който до ден-днешен неуморно търси правосъдие за жертвите на Шоа. Излишно е да казвам, че конкретните факти се дължат изцяло на тях, а грешките и драматичните отклонения са само мои.

Моят приятел Луис Тоскано прочете ръкописа и го направи несравнимо по-добър. Редакторката ми Дориан Хейстингс ми спести много неудобства. Елинор Пелта, макар че невинаги го знаеше, ми помогна да разбера по-добре какво означава да бъдеш дете на оцелели. Мерилин Голдхамър — директор на религиозното училище към Синайския храм във Вашингтон, окръг Колумбия, разказа на мен и децата ми мидрашата за счупените съдини. Дан Равив — автор на разтърсващата история на Мосад „Всеки шпионин — принц“, и неговата съпруга Дори Фаф бяха незаменим източник за всички израелски неща. Актьорът и шоумен Майк Бърстин отвори много врати за мен, а неговата съпруга Сиона ми позволи да използвам ивритската версия на нейното име.

Докато подготвях този ръкопис, прегледах стотици книги, статии и уебстраници, които са толкова много, че не бих могъл да изредя заглавията им, но ще бъде нехайно от моя страна, ако не спомена разтърсващата творба „Ответен удар“ на Кристофър Симпсън, която документира използването от ЦРУ на нацистки военнопрестъпници през годините след Втората световна война, и „Истинската Одеса“ на Уки Гони, който почти самостоятелно принуди Аржентина да преразгледа миналото си. Много оцелели от лагера Аушвиц-Биркенау събраха смелост, макар и по-късно през живота си, да опишат своите преживявания: под формата на книги, видеозаписи или свидетелски показания, предоставени на „Яд Вашем“ и други хранилища на спомени за холокоста. Аз почерпих информация от тях, за да създам романизираните свидетелски показания на Ирене Алон. Две творби ми бяха особено полезни: „Петте пещи“ на Олга Ленгиел и „Обещанието на Рена“ от Рена Корнрайх Гелисен, в които авторките са разказали за ужасите, които са преживели в Биркенау и по време на Похода на смъртта.

Нищо от това не би било възможно без приятелството и подкрепата на моята литературна агентка Естер Нюберг от „Интернешънъл Криейтив Мениджмънт“. Сърдечни благодарности и на забележителния екип на издателство „Пенгуин Пътнам“: Карол Бейрън, Даниъл Харви, Мерилин Дъксуърт и специално на моя редактор — Нийл Найрън, който дискретно ми помогна да превърна няколко приумици в роман.