Смърт във Виена

Часовникаря отвори вратата и влезе, придружен от звъна на малка камбанка. От задната стаичка се показа мъж, облечен в кехлибарен пуловер с остро деколте, без риза отдолу, и светлокафяв габардинен панталон, чиито крачоли отдавна не бяха виждали ютия. Тъничката му оредяла коса бе зализана на една страна, така че прилепваше плътно към върха на главата му. Макар и на няколко крачки от него, Часовникаря можеше да долови неприятната миризма на афтършейва му. Той се запита дали хората от Ватикана знаеха, че благословените им религиозни предмети бяха продавани от такова неугледно същество.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся синьор Мондиани.

Мъжът кимна, сякаш да потвърди, че Часовникаря е намерил търсения човек. Превзетата усмивка разкри факта, че му липсваха няколко зъба.

— Вие сигурно сте господинът от Виена — каза Мондиани. — Познах гласа ви.

Италианецът подаде ръка. Тя беше мека и влажна, точно както се бе опасявал Часовникаря. Мондиани заключи външната врата и закачи на витрината табела, която известяваше на английски и италиански, че магазинът е затворен. След това поведе госта през един коридор по разнебитено дървено стълбище. На края на стълбите имаше малък офис. Пердетата бяха спуснати, а въздухът бе изпълнен с миризма на дамски парфюм. И на още нещо — възкисело и напомнящо за амоняк. Мондиани направи жест към дивана. Часовникаря погледна надолу — пред очите му проблесна картина. Остана прав. Италианецът сви слабите си рамене: Както желаете.

Той седна зад бюрото си, сложи в ред някакви книжа и приглади косата си. Тя беше боядисана в неестествен оранжево-черен цвят. Оплешивяващият австриец с останалата му прошарена ивица коса сякаш го караше да се чувства по-самоуверен, отколкото беше в действителност.

— Вашият колега от Виена каза, че искате оръжие. — Мондиани отвори чекмеджето на бюрото, извади тъмен предмет с плосък метален край и го положи благоговейно върху нахапаната с кафе попивателна хартия, сякаш беше свещена реликва. — Вярвам, че това ще ви удовлетвори.

Часовникаря протегна ръка. Мондиани постави оръжието в дланта му.

— Както виждате, това е деветмилиметров глок. Вярвам, че сте добре запознат с тази марка. В крайна сметка е австрийски пистолет.

Часовникаря вдигна поглед от оръжието.

— Това било ли е благословено от Светия отец, както останалата част от вашия инвентар?

Съдейки по мрачното му изражение, Мондиани не намери забележката за смешна. Той отново бръкна в отвореното чекмедже и извади кутия с патрони.

— Искате ли втори пълнител?

Часовникаря нямаше намерение да влиза в престрелка, но пък човек винаги се чувстваше по-сигурен с допълнителен пълнител в един от джобовете си. Кимна утвърдително и втори пълнител се появи върху бюрото.

Австриецът отвори кутията с мунициите и започна да поставя патрони в пълнителя. Мондиани попита дали иска и заглушител. Без да вдига поглед, Часовникаря отново кимна.

— За разлика от самото оръжие, той не е изработен в Австрия. Правен е тук — отбеляза италианецът с гордост, — в Италия. Когато стреля, пистолетът ще възпроизведе шум, не по-силен от шепот.

Часовникаря вдигна заглушителя до дясното си око и погледна през цевта. Доволен от изработката, той го постави на бюрото до другите неща.

— Желаете ли още нещо?

Австриецът напомни на синьор Мондиани, че е поискал и мотоциклет.

— А, да, моторино! — каза италианецът, като вдигна високо комплект ключове. — Той е паркиран пред магазина. Има две каски, точно както искахте, с различни цветове. Избрах черен и червен. Надявам се, че това ви задоволява.

Посетителят погледна часовника си. Мондиани разбра намека и се зае да придвижи нещата. Взе бележник и молив с надъвкан край и започна да изготвя сметката.

— Оръжието е чисто и не може да бъде проследено — поясни той, докато дращеше с молива върху листа. — Предлагам да го хвърлите в Тибър, когато приключите. Полицията никога няма да го намери там.

— А мотоциклетът?

— Краден е — отговори Мондиани. — Оставете го на някое обществено място с ключовете — пред пълна пицария например. Сигурен съм, че след няколко минути ще си намери нов собственик.

Италианецът завъртя последната цифра и обърна бележника към Часовникаря, така че да може да види сумата. Слава богу, беше в евро. Въпреки че и самият той беше бизнесмен, австриецът мразеше да извършва сделки в лири.

— Не е ли малко прекалено, синьор Мондиани?

Италианецът сви рамене и му отправи още една противна усмивка. Часовникаря взе заглушителя и внимателно го зави в края на цевта на пистолета.

— Тази такса тук — почука той бележника с показалеца на свободната си ръка — за какво е?

— Това е моята комисиона — успя да отговори Мондиани с изопнато лице.

— Вземате ми три пъти повече за глока, отколкото бих платил в Австрия. Това, синьор Мондиани, е вашата комисиона.

Мондиани предизвикателно скръсти ръце.

— Така е в Италия. Искате ли оръжието или не?

— Да — отвърна Часовникаря, — но на разумна цена.

— Страхувам се, че в момента това е тарифата в Рим.

— За италианец или само за чужденците?