Смърт във Виена

Пацнер пресече Корсо д’Италия51 и влезе в парка на Вила Боргезе. Габриел продължи малко по-нататък по булеварда и влезе в парка от друго място. Срещна Шимон на трилентовата алея и му се представи като Рене Дюран от Монреал. Двамата се насочиха към галерията. Пацнер запали цигара.

— Говори се, че онази нощ си се измъкнал на косъм в Алпите.

— Слуховете бързо се разнасят.

— Службата е като еврейско шивашко общество, знаеш го. Но имаш и по-голям проблем. Лев определи правилата. Достъпът на Алон е забранен. Ако дойде да тропа на вратата ви, трябва да го изхвърлите на улицата. — Той плю на земята. — Тук съм от лоялност към стареца, а не към теб, господин Дюран. По-добре от това няма накъде.

Седнаха на мраморна пейка в предния двор на галерия „Боргезе“ и се огледаха в противоположни посоки за евентуална „опашка“. Габриел разказа на Пацнер за есесовеца Брих Радек, който бе пътувал до Сирия под името Ото Кребс.

— Той не е ходил в Дамаск да изучава древната цивилизация — каза Габриел. — Сирийците са го пуснали да влезе на тяхна територия поради някаква причина. Ако е бил близък до режима, това може да изскочи от някои документи.

— Значи искаш да направя проучване и да видя дали може да го свържем с Дамаск?

— Точно така.

— И как очакваш да поискам такова проучване, без Лев и Отделът по сигурността да не разберат за това?

Габриел погледна към Шимон, сякаш намираше въпроса за обиден. Пацнер отстъпи.

— Добре, да кажем, че имам момиче в Изследователския отдел, което може да хвърли дискретен поглед на файловете заради мен.

— Само едно момиче?

Пацнер сви рамене и хвърли цигарата си на чакъла.

— Това все още ми изглежда като целене нависоко. Къде си отседнал?

Габриел му каза.

— Има едно място, наречено „Ла Карбонара“, в северния край на площад „Кампо дей Фиори“, близо до фонтана.

— Знам го.

— Бъди там в осем часа. Ще има резервация на името на Бруначи за осем и трийсет. Ако резервацията е за двама, това означава, че търсенето е било неуспешно. Ако е за четирима, ела на Пиаца Фарнезе.

* * *

На отсрещния бряг на Тибър, на малко площадче на няколко крачки от портата „Санта Анна“, Часовникаря седеше в студената следобедна сянка на едно открито кафене и посръбваше капучино. На съседната маса двама свещеници в раса се бяха задълбочили в оживен разговор. Въпреки че не говореше италиански, Часовникаря предположи, че са ватикански бюрократи. Една улична котка, извила гръб, се промуши между краката му и измяука умолително за храна. Той стисна животинчето между глезените си и започна бавно да увеличава натиска, докато котката не изпищя задавено и побягна като стрела. Свещениците погледнаха неодобрително, Часовникаря остави пари на масата и се отдалечи. Представете си, котки в кафенето! Той очакваше с нетърпение да си свърши работата в Рим и да се върне във Виена.

Мъжът мина край Колонадата на Бернини и спря за момент да погледне от широката Виа дела Кончилиационе към Тибър. Един турист протегна фотоапарата си към него и го помоли на някакъв неразгадаем славянски език да го снима пред Ватикана. Австриецът безмълвно посочи ръчния си часовник, показвайки, че закъснява за среща, и му обърна гръб.

Пресече обширния шумен площад от другата страна на колонадата. Площадът носеше името на един от последните папи. Въпреки че се интересуваше и от други неща, освен от старинни часовници, Часовникаря знаеше, че този папа е бил по-скоро спорна личност. Намираше интригата, свързана с името му, за доста забавна. Значи той не бе помагал на евреите по време на войната. Но откога бе отговорност на папата да помага на евреите? В крайна сметка те бяха врагове на Църквата.

Часовникаря зави и влезе в тясна уличка, отдалечаваща се от Ватикана по посока на хълма Яникулум. Тя беше сенчеста и от двете й страни се издигаха прашни сгради, боядисани в охра. Австриецът вървеше по напукания тротоар, търсейки адреса, който му бе даден по телефона по-рано същата сутрин. Откри го, но се поколеба, преди да влезе. На тъмната витрина имаше надпис „Религиозни предмети“. Под него с по-дребен шрифт бе изписано името Джузепе Мондиани. Часовникаря провери на листчето, където бе записал адреса: Виа Борго Санто Стрито №22. Беше дошъл на точното място.

Той притисна лице към витрината. Помещението от другата страна на стъклото беше претъпкано с кръстове, статуи на Богородица, дърворезби на отдавна умрели светци, молитвени броеници и медали, всички носещи табели с уверението, че са благословени от самия папа. Всичко изглеждаше покрито с фин като брашно прах от улицата. Макар и отгледан в строг австрийски католически дом, Часовникаря се запита какво ли би принудило човек да се моли на статуя. Той вече не вярваше в Бог, нито в Църквата, нито в съдбата, Божията намеса, задгробния живот или късмета. Смяташе, че хората контролират развитието на своя живот точно както зъбчатият механизъм на часовника управлява движението на стрелките му.