Смърт във Виена

Към края на коридора имаше малка странична стая, приличаща на катакомба. Тя съдържаше няколко големи сандъка, заключени с ръждясали катинари. Епископ Дрекслер носеше връзка ключове. Той мушна единия в първия катинар. Ключът не искаше да се завърти. Ректорът се помъчи известно време, преди накрая да отстъпи ключовете на „професор Рубенщайн“, който безпроблемно отвори старите катинари.

Дрекслер се повъртя около тях за момент и предложи да им помага при търсенето на документите. Монсеньор Донати го потупа по рамото и каза, че те и сами ще се справят. Пълничкият дребен епископ се прекръсти и бавно се отдалечи по сводестия коридор.

* * *

Два часа по-късно Габриел ги намери. Ерих Радек бе пристигнал в „Анима“ на 3 март 1948 година. На 24 май Папската комисия за помощ — Ватиканската организация за подпомагане на бежанците — му бе издала ватиканска лична карта под номер 9645/99 на името на Ото Кребс. Същия ден, с помощта на епископ Худал, Ото Кребс бе използвал своята ватиканска карта, за да се сдобие с червенокръстки паспорт. На следващата седмица му бе издадена входна виза от Арабска република Сирия. Той си бе купил билет за втора класа с парите, дадени му от епископ Худал, и в края на юни бе отплавал от италианското пристанище Генуа. Кребс бе разполагал с петстотин долара за джобни. Разписка за получените пари с подписа на Радек бе запазена от епископ Худал. Последният документ в досието на Радек беше писмо със сирийска марка и печат от Дамаск, в което се благодареше на епископ Худал и Светия отец за тяхната помощ и се обещаваше, че един ден дългът ще бъде изплатен. Писмото бе подписано от Ото Кребс.

20. Рим

Епископ Дрекслер изслуша аудиокасетата за последен път, после набра един номер във Виена.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Какъв проблем?

Дрекслер разказа на мъжа от Виена за сутрешните посетители на „Анима“ — монсеньор Донати и професор от Еврейския университет в Йерусалим.

— Как се нарече той?

— Рубенщайн. Твърдеше, че е изследовател към Историческата комисия.

— Той не е бил професор.

— Разбрах, но изобщо не бях в положението да оспорвам неговата искреност. Монсеньор Донати е много могъщ човек във Ватикана. Има само един по-могъщ и това е еретикът, за когото той работи.

— Какво търсеха те?

— Документи за помощта, оказана от епископ Худал на някакъв австрийски бежанец след войната.

Настъпи дълга пауза, преди мъжът да постави следващия си въпрос:

— Те напуснаха ли „Анима“?

— Да, преди час.

— Защо си изчакал толкова много, преди да телефонираш?

— Надявах се да ти осигуря някаква информация, която да е от полза.

— Успя ли?

— Да, така мисля.

— Кажи ми я.

— Професорът е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Стаята му е регистрирана на името на Рене Дюран, с канадски паспорт.

* * *

— Имам нужда да прибереш един часовник от Рим.

— Кога?

— Незабавно.

— Къде се намира той?

— Има един мъж, който е отседнал в хотел „Кардинал“ на Виа Джулия. Регистрирал се е като Рене Дюран, но понякога използва името Рубенщайн.

— Колко дълго ще бъде в Рим?

— Не е ясно, ето защо трябва да тръгнеш веднага. Има самолет на „Ал Италия“, който излита за Рим след два часа. На твое име е резервиран билет за бизнес класата.

— Ако пътувам със самолет, няма да мога да нося инструментите, които ще ми трябват за поправката. Ще имам нужда някой да ми достави такива инструменти в Рим.

— Разполагам с подходящия човек. — Мъжът продиктува един телефонен номер, който Часовникаря запомни наизуст. — Той е голям професионалист и много важен човек, при това изключително дискретен. Иначе нямаше да те пратя при него.

— Имате ли снимка на този господин Дюран?

— Моментално ще ти бъде изпратена по факса.

Часовникаря затвори телефона и изключи лампите в предната част на магазина. След това влезе в работилницата и отвори един стенен шкаф. Вътре имаше пътна чанта, която съдържаше комплект дрехи за смяна и несесер с бръснарски принадлежности. Факс апаратът иззвъня. Часовникаря намъкна палто и нахлупи шапката си, докато листът с лицето на един мъртвец бавно се показа от апарата.

21. Рим

На следващата сутрин Габриел седна на маса в „Дони“ да пие кафе. Трийсет минути по-късно влезе един мъж и отиде до бара. Косата му приличаше на стоманена вълна, а на широкото му лице имаше белези от акне. Дрехите му бяха скъпи, но износени. Той изпи набързо две кафета еспресо, като пушеше през цялото време. Габриел сведе поглед към своя вестник „Ла Република“ и се усмихна. Шимон Пацнер работеше като човек на Службата в Рим от пет години, но все още не бе загубил неугледната си външност на заселник от Негев.

Пацнер плати сметката си и отиде до тоалетната. Когато излезе, носеше слънчеви очила — знак, че срещата ще се състои. Той се насочи към въртящата се врата, поспря се на тротоара на Виа Венето, после зави надясно и тръгна. Габриел остави пари на масата и го последва.