Смарагдовозелено

— Аз съм мъж на честта, но вие сте демон. Няма да се дуелирам с вас, а ще ви посека — отвърна лордът студено.

Лейди Лавиния нададе приглушен вик от уплаха.

— Не исках това — прошепна, обърната към Гидиън.

Неее, ама разбира се. Сега изведнъж я обзеха скрупули. Вземи, че припадни, тъпа краво!

— Казах, тя да излезе навън!

По изключение, бях на едно мнение с лорда, който изпробва шпагата си, размахвайки я във въздуха.

— Да, разбира се, това не е гледка за една дама. — Олкот избута Лавиния в коридора. — Затворете вратата и се погрижете никой да не влиза!

— Но...

— Все още не съм ви върнал разписките за дълговете ви — изсъска секретарят. — Ако поискам, още утре съдията ще застане на прага ви и тогава можете да забравите за къщата си.

Лавиния не каза нищо повече. Олкот залости вратата, обърна се към нас и измъкна една кама от джоба си, която бе по-скоро джобно ножче. Въпреки това трябваше да изпитам ужасен страх, но някак си не се получаваше. Вероятно защото всичко това ми се струваше напълно абсурдно, нереално, като сцена от филм.

А и не трябваше ли всеки момент да се върнем в настоящето?

— Колко време ни остава? — попитах шепнешком Гидиън.

— Прекалено много — отвърна той през здраво стиснати зъби.

Върху мишата физиономия на Олкот се изписа радостна възбуда.

— Аз ще се погрижа за момичето — каза той, горящ от желание за действие. — Вие ликвидирайте момчето, но бъдете внимателен! Той е хитър и пъргав.

Лорд Аластър само изсумтя презрително.

— Демонската кръв ще напои земята — бълваше Дарт Вейдър в радостно очакване.

Изглежда, репертоарът му от изречения бе доста ограничен.

Тъй като явно идеята да се добере до недостижимите саби продължаваше да занимава Гидиън, заради което бе целият напрегнат, аз се огледах за някое алтернативно оръжие.

Решително вдигнах един от тапицираните столове и насочих крехките му крака към Олкот. По някаква причина на него това му се стори забавно, защото се ухили още по-кръвожадно и бавно започна да се приближава към мен. Едно нещо бе ясно: каквито и да бяха мотивите му, в този живот нямаше да се сдобие с праведна душа.

Лорд Аластър също се приближи.

И тогава всичко се случи наведнъж.

— Стой тук! — извика ми Гидиън, докато прекатурваше елегантното писалище и с ритник го плъзна по паркета, запращайки го към лорда.

Почти едновременно с това грабна от стената един от тежките свещници и го метна с все сила по първия секретар. Уцели го по главата, чу се много грозен шум и „папагалът“ се свлече на пода като повалено дърво. Гидиън не се забави да проверява доколко успешен е бил ударът му. Още докато свещникът летеше във въздуха, той се бе втурнал право към колекцията от саби.

От своя страна лорд Аластър отскочи, за да избегне летящото към него писалище, но вместо да попречи на Гидиън да грабне сабите от стената, с няколко крачки се озова при мен.

Всичко това се случи за секунда и едва успях да вдигна високо стола с намерението да го стоваря върху главата на лорда, когато шпагата му се стрелна напред. Острието прониза роклята ми и проникна дълбоко в мен под ребрата ми отляво. Преди да проумея какво точно се беше случило, лорд Аластър издърпа обратно шпагата и с триумфален вик се втурна към Гидиън, насочил към него омазаното си с моята кръв острие.

Болката ме завладя със секунда закъснение. Подобно на марионетка, на която са прерязали конците, се катурнах напред, падайки на колене, и инстинктивно притиснах ръце към гърдите ми. Чух Гидиън да крещи името ми, видях как грабна от стената цели две саби и ги размаха над главата си, подобно на самурайски воин. През това време аз напълно се свлякох на земята, като ударих тила си в паркета (в такива случаи перуката се оказва много практична).

Болката изчезна изведнъж, сякаш премахната е магическа пръчица. За миг се втренчих изумено в нищото, а после се зареях във въздуха безтегловна, напуснала тялото си, се издигах все по-високо и по-високо към украсения с орнаменти таван. Около мен, на фона на светлината от свещите, танцуваха златни прашинки и сякаш бях станала част от тях.

Видях се да лежа долу на пода, е широко отворени очи и бореща се за глътка въздух. Върху плата на роклята ми бавно се разпростираше едно кърваво петно. Цветът бързо напускаше лицето ми, докато кожата ми не стана бяла като перуката. Учудено наблюдавах как клепачите ми затрепкаха, а после се затвориха.

Но частта от мен, която се рееше във въздуха, продължаваше да вижда всичко.

Видях как първият секретар лежи неподвижно до свещника. Той кървеше от една голяма рана на слепоочието.

Видях Гидиън, пребледнял от ярост, да напада Аластър. Лордът отстъпи към вратата и парира ударите на сабята с шпагата си, но само след няколко секунди младежът го бе притиснал в един ъгъл на стаята.