Смарагдовозелено

— Само наследниците на онази мадам Дюрфе, която е живяла в двора на френския крал, са толкова многобройни, че ще е нужен повече от един човешки живот, за да се издирят — допълни първият секретар. — Вашето отстраняване тук ми се струва задължително. Ако не се бяхте съпротивлявали така ожесточено в Хайд Парк, въпросът щеше вече да е решен...

— Какво е възнаграждението, което ще получите, Олкот? — запита Гидиън, сякаш наистина го интересуваше. — Какво може да ви предложи лорд Аластър, което да ви накара да престъпите клетвата си към пазителите и да извършите това предателство?

— Ами аз... — с охота поде секретарят, но лордът го прекъсна.

— Праведна душа! Това е неговото възнаграждение! Увереността, че ангелите на небето ще възхвалят делата му, не може да се купи с пари. Земята трябва да се освободи от демонични изчадия като вас. И самият Бог ще ни благославя, че сме пролели вашата кръв.

Да, да, да. За кратко в мен се зароди надеждата, че лорд Аластър просто се нуждае от някого, който да го слуша. Може би само искаше да изкаже на глас религиозните си халюцинации и да бъде потупан по рамото. Но отново отхвърлих тази мисъл, когато Дарт Вейдър изхъхри:

— Вашият живот е към края си, демонски изчадия!

— Значи, вие вярвате, че убийството на едно невинно момиче ще предизвика одобрението на Господ? Интересно — отбеляза Гидиън и като бръкна с ръка във вътрешния джоб на редингота си, трепна едва забележимо.

— Може би търсите това тук? — попита първият секретар ехидно и на свой ред бръкна в джоба на лимоненожълтия си редингот. От там извади малък черен пистолет, който с два пръста вдигна във въздуха. — Без съмнение, смъртоносен дяволски уред от бъдещето, прав ли съм? — Търсейки похвала, той погледна към лорда. — Помолих нашата лейди Лавиния щателно да ви претърси за оръжия.

Въпросната отправи на Гидиън една виновна усмивка и за миг той изглеждаше така, сякаш му идеше сам да си удари шамар. Разбираемо. Пистолетът щеше да е нашето спасение, срещу един автоматичен „Смит & Уестън“ разни хора с шпаги нямаха никакъв шанс. Искаше ми се предателят Олкот да натисне погрешка спусъка и да се простреля в крака. Шумът щеше да се чуе чак в балната зала. Или пък може би не...

Но първият секретар отново пусна пистолета в джоба си и надеждата ме напусна.

— Удивени сте, нали? За всичко съм помислил. Знаех, че милата дама има дългове от хазарт — заобяснява Олкот непринудено. Явно, като всички злодеи, и той жадуваше да получи признание за подлите си деяния. Според мен издълженото му лице имаше прилика с това на някой плъх. — Големи дългове, които не можеше да погаси, както обикновено, с леконравно държание. — Тук той се изсмя мазно. — Трябва да ми простите, мадам, че не проявих интерес към вашите услуги. Ала с това тук вашите дългове са изплатени.

Лавиния не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Много съжалявам, но нямах друг избор — каза на Гидиън, обаче той май изобщо не я чу.

Изглежда, пресмяташе колко бързо би могъл да стигне отсреща до камината и да грабне една от сабите на стената, преди лорд Аластър да го е пронизал с шпагата си. Проследих погледа му и стигнах до извода, че имаше твърде малък шанс за успех, освен ако не беше премълчал, че всъщност е Супермен. Камината бе прекалено далеч и освен това лордът, който не изпускаше спътника ми и за секунда от погледа си, бе много по-близо до нея.

— Всичко това е много интересно — казах провлечено, за да печеля време, — обаче сте си направили сметката без графа.

Секретарят се засмя.

— Може би имате предвид без Ракоци? — Той потри доволно ръце. — Е, особените му... да ги наречем слабости, за съжаление, днес няма да му позволят да изпълни задълженията си, нали така? — Той изпъчи гърди. — Слабостта му към опиатите го направи лесна жертва, ако разбирате какво имам предвид.

— Но Ракоци не е сам — изтъкнах аз. — Неговите куруци следят всяка наша крачка.

Олкот погледна за миг леко обезпокоен към лорд Аластър, но после отново се засмя.

— Така ли? И къде са сега вашите куруци?

Най-вероятно в мазето.

— Дебнат в сенките — измърморих възможно най-заплашително. — Готови да нападнат по всяко време. И правят истински чудеса с ножовете и шпагите си.

Ала, за съжаление, „папагалът“ не се остави да бъде сплашен. Направи няколко пренебрежителни коментара за Ракоци и хората му и превъзнесе още веднъж самия себе си до небесата за гениалния си план и за още по-гениалната промяна в плана.

— Страхувам се, че днес хитрият граф ще очаква напразно вас и черния си леопард. Попитайте ме какво мисля да правя с него.

Явно Гидиън бе загубил интерес към обясненията на предателя, защото си замълча. Изглежда, и на лорд Аластър му бе писнало от бръщолевенето на първия секретар. Той искаше най-сетне да пристъпи към действие.

— Тя трябва да си отиде — рече нелюбезно той, изтегли шпагата си и посочи с нея към лейди Лавиния.

Аха, значи, следваше „Напред, в атака!“.

— А аз винаги съм смятал, че сте мъж на честта и се дуелирате само с въоръжен противник — каза Гидиън.