Смарагдовозелено

Разбира се, зад пердето вече нямаше никой — няколко дни по-младото ми Аз отдавна се бе завърнало в настоящето и се питаше, къде, по дяволите, се е научило да целува така безумно добре.

Гидиън отново се обърна. Объркването бе изчезнало от лицето му и бе отстъпило място на характерната за него арогантност. Той се облегна на прозореца със скръстени ръце.

— Какво целиш, Гуендолин? Само няколко секунди преди това ме гледаше с истинско отвращение.

— Исках... — подех аз, но после размислих. — Какви са тези тъпи въпроси? Ти също никога не ми даваш обяснение защо ме целуваш, нали така? — После добавих предизвикателно: — Просто ми се прииска да го направя. А и не беше длъжен да отвръщаш на целувката.

Обаче тогава щях да потъна в земята от срам.

Нещо проблесна в очите му.

— Просто ти се е приискало? — повтори и отново се приближи към мен. — По дяволите, Гуендолин! Имам основателна причина да... Вече дни наред се опитвам... през цялото време... — Той сбърчи чело, явно ядосан на собственото си пелтечене. — Да не мислиш, че съм от камък? — почти извика.

Не знаех какво да отговоря. Ала вероятно това беше по-скоро риторичен въпрос. Не, разбира се, че не мислех, че е от камък, но какво, по дяволите, искаше да каже той? Половинчатите изречения също не допринасяха за изясняване на положението.

Известно време се гледахме в очите, после Гидиън се обърна и заяви с овладян глас:

— Трябва да тръгваме. Ако не се появим навреме в мазето, целият план ще пропадне.

Ах, да, точно така. Планът. Планът, според който, бяхме потенциални жертви на убийство, чиито трупове ще се изпарят във въздуха.

— И десет коня няма да успеят да ме завлекат долу, в мазето, докато Ракоци се въргаля надрусан върху бюрото — обявих категорично.

— Първо, междувременно той сигурно се е изправил на крака, и второ, долу ни очакват най-малко петима от хората му. — Гидиън протегна ръката си към мен. — Хайде, трябва да побързаме! И не трябва да се страхуваш: Аластър няма шанс срещу войниците куруци, дори и да не дойде сам. Те виждат в тъмното като котки и съм ги наблюдавал да правят истински чудеса с ножовете и шпагите. — Той изчака, докато поставих ръката си в неговата, после се усмихна леко и добави: — А и аз ще съм с теб.

Но преди да сме успели да направим и крачка, на вратата се появи тежко дишащата Лавиния, а до нея, също останал без дъх, шареният като папагал първи секретар.

— Заповядайте! Ето ги тук. И двамата — рече Лавиния.

За някой, който съвсем скоро е бил в несвяст, изглеждаше в много добра физическа форма, макар и вече не чак толкова красива. През слоя светла пудра се виждаха ивици зачервена кожа, явно й бе коствало известни усилия и пот да пробяга стълбите нагоре и надолу. На деколтето й също бяха избили червени петна.

Зарадвах се, че Гидиън не я удостои дори и с поглед.

— Знам, че закъсняваме, сър Олкот — каза той. — Тъкмо се канехме да слезем долу.

— Това... не е нужно — отвърна „папагалът“, поемайки си тежко въздух. — Има малка промяна в плана.

Не беше нужно да обяснява какво има предвид, защото зад него лорд Аластър пристъпи в помещението, без изобщо да се е задъхал, но затова пък наложил противна усмивка на лицето си.

— Ето че отново се срещнахме — рече той.

Като сянка го следваше призрачният му прароднина с черната пелерина, който не си губеше времето, а започна да бълва смъртни заплахи:

— Недостойните ще умрат от недостойна смърт!

Заради хъхрещия му глас при последната ни среща го бях кръстила Дарт Вейдър и завиждах на всички, които нито можеха да го видят, нито да го чуят. Катраненочерните му мъртви очи ни пронизваха, изпълнени с омраза.

Гидиън кимна уж нехайно.

— Лорд Аластър, каква изненада!

Същевременно ме побутна дискретно към ъгъла, така че писалището да застане между нас и новодошлите, което не ме успокои особено, защото ставаше дума за изключително съмнителен дамски модел в стил рококо. Докато в случая дъбово бюро в стил рустик бе за предпочитане.

— Това беше и целта ми — отвърна лордът и се усмихна с чувство на превъзходство. — Исках да ви изненадам.

— Разбирам — отвърна любезно Гидиън.

Аз също разбирах. Очевидно извършването на убийството най-безцеремонно бе преместено от мазето в тази хубава стая тук, първият секретар бе предателят, а Лавиния — една лъжлива змия. Всъщност всичко бе съвсем просто. И вместо да се разтреперя от страх, изведнъж ми се прииска да се разкискам. За един ден се случиха прекалено много неща.

— Но аз си мислех, че сте се диференцирали донякъде от плановете си за убийство, откакто притежавате родословните дървета на пътуващите във времето — добави Гидиън.

Лорд Аластър махна с ръка.

— Родословните дървета, които ни даде демонът от бъдещето, ми показаха, че пълното унищожаване на вашите два рода е неосъществимо начинание — отвърна той. — Затова предпочитам директния метод.