Смарагдовозелено

че е жива и здрава, всички се радват.

— Ех, само ако имаше шапка! Щеше да можеш да скриеш под нея рошавата си глава, нали? Ах, толкова се радвам, че си жива и че не трябва да си търся друг човек, че говоря само глупости заради теб, малка чорлавелке.

Малкият Робърт се разкиска.

— Мога ли отново да погледна? — попита Джеймс, но не изчака отговора. Ала само след един поглед към мен отново затвори очи. — Вси светии! Това наистина е госпожица Гуендолин. Простете ми, че не ви познах, когато преди малко младият денди, носещ ви на ръце, мина покрай моята ниша. — Той въздъхна. — Това само по себе си беше достатъчно странно, тъй като между тези стени вече не може да се видят прилично облечени хора.

Господин Уитман обгърна с ръка раменете на Гидиън.

— Какво точно се случи, момчето ми? Успя ли да предадеш на графа известието ни? И даде ли ти инструкции за следващата среща?

— Донесете му едно уиски и го оставете за няколко минути на спокойствие — изръмжа доктор Уайт, докато залепяше две малки лепенки върху раната ми. — Той е изпаднал в шок.

— Не, не. Вече съм добре — измърмори младежът.

Хвърли ми последен кратък поглед, извади едно запечатано писмо от джоба на редингота си и го подаде на Фолк.

— Ела! — каза господин Уитман, издърпа Гидиън да се изправи и го поведе към вратата. — Горе в кабинета на директор Гилис има уиски. А също и диван, ако искаш да полегнеш за малко. — Учителят ми се огледа. — Фолк, ще ни придружиш ли?

— Разбира се. Надявам се само, че старият Гилис има достатъчно уиски. — Де Вилърс се обърна към останалите. — И в никакъв случай да не сте завели Гуендолин у дома й в това окаяно състояние, ясно ли е?

— Ясно, сър — увери го господин Марли. — Кристално ясно, сър, ако позволите така да се изразя!

Фолк завъртя очи.

— Позволявам — отвърна той и излезе заедно с господин Уитман и Гидиън през вратата.

Днес беше почивният ден на господин Бърнард, затова вратата ми отвори Каролайн и веднага започна да ми разказва, без да си поема въздух.

— Шарлот изпробва костюма си на фея за партито, който е чудно хубав, и ми позволи да й закача крилата, но тогава леля Гленда каза, че трябва да си измия ръцете, защото сигурно пак съм галила някое мръсно животно...

Не успя да продължи, защото я грабнах и така силно я прегърнах, че не можеше да си поеме дъх.

— Да, спокойно можеш да я смачкаш — каза Ксемериус, който бе влетял в къщата след мен. — Майка ти просто ще роди още едно дете, ако това тук се развали.

— Сладката ми, добра, златна, малка сестричка — мърморех в косата на Каролайн, едновременно смеейки се и плачейки. — Толкова те обичам!

— И аз те обичам, но ми дишаш в ухото — каза тя и внимателно се освободи. — Ела! Вече вечеряме. За десерт ще има шоколадова торта от пекарна „Хъмингбърд“*!

* Известна верига сладкарници в Лондон. — Бел. ред.

— О, аз обичам, обичам, обичам шоколадовата им торта „Дяволско изкушение“ — извиках. — Обичам и живота, който ни подарява всички тези прекрасни неща!

— Може ли да не преиграваш чак толкова? Човек ще си помисли, че току-що идваш от електрошокова терапия. — Ксемериус кихна намръщено.

Исках да му хвърля един укорен поглед, но го погледнах, изпълнена с нежност. Моят сладък, малък, начумерен гаргойл.

— И теб те обичам — казах му.

— О, боже! — простена той. — Ако беше телевизионна програма, веднага щях да те превключа.

Каролайн ме погледна малко загрижено. По пътя за първия етаж тя хвана ръката ми.

— Какво ти става, Гуени?

Избърсах сълзите от бузите ми и се засмях.

— С мен всичко е наред — уверих я. — Просто съм щастлива, че съм жива. И че имам такова прекрасно семейство. И че този парапет на стълбите е толкова чудесно гладък и го чувствам толкова близък. И че животът е чудно, чудно хубав.

Когато при тези думи отново се просълзих, се замислих дали наистина доктор Уайт ми бе разтворил само аспирин в чашата. Но еуфорията можеше да е просто следствие от поразяващия факт, че бях оживяла и сега нямаше да съществувам като миниатюрна прашинка.

Заради това пред трапезарията вдигнах Каролайн във въздуха и я завъртях в кръг. Бях най-щастливият човек на света, защото бях жива и Гидиън бе казал: „Обичам те!“. Разбира се, последното можеше и да е халюцинация, дължаща се на близостта ми до смъртта, не го изключвах напълно.

Сестра ми изписка радостно, докато Ксемериус се преструваше, че държи дистанционно в ръка и напразно се мъчи да смени канала. Когато отново я пуснах, Каролайн попита:

— Вярно ли е това, което каза Шарлот? Че ще отидеш на партито на Синтия, маскирана като зелен чувал за боклук?

Това ме свали за момент от еуфоричния ми полет.

— Ха-ха-ха — изсмя се Ксемериус злорадо. — Вече мога да си те представя: един щастлив зелен чувал за боклук, който прегръща и мляска всички, защото животът е чудно, чудно хубав.

— Хм... не и ако някак си мога да го избегна.