Смарагдовозелено

Балната зала беше съвсем друга категория. Заемаше половината първи етаж и гъмжеше от хора, които стояха на групички или образуваха дълги редици по време на танците. Залата буквално бръмчеше от гласовете им като кошер с пчели, като това сравнение ми се стори прекалено неточно, защото децибелите сигурно достигаха тези на излитащ от Хийтроу* „Джъмбо Джет“**. Около четиристотин души трябваше да викат, за да се чуят, а на всичкото отгоре и двайсетчленният оркестър върху подиума се опитваше да вземе надмощие. Цялата тази картина се озаряваше от толкова много свещи, че автоматично се огледах за пожарогасител.

* Най-голямото летище във Великобритания и най-натовареното в световен мащаб; построено е през 1946 година. — Бел. ред.

** Ширококорпусен американски реактивен самолет, Боинг 747. — Бел. ред.

Накратко: соарето, което посетихме у Бромптън, сравнено с този бал, бе същото, като да сравниш парти в нощен клуб с чаените сбирки на пралеля Мади. Изведнъж разбрах откъде идваше изразът „пищен бал“.

Появата ни не предизвика особен интерес, особено на фона на непрестанно царящото влизане и излизане от залата. Въпреки това няколко бели перуки ни зяпнаха с любопитство и Гидиън хвана по-здраво ръката ми. Почувствах как бивам изучавана от главата до петите и изпитах непреодолимото желание още веднъж да се огледам в огледалото, дали все пак някоя паяжина не се е залепила погрешка за роклята ми.

— Всичко е наред — успокои ме спътникът ми. — Изглеждаш перфектно. — Прокашлях се смутено. Той се ухили надолу към мен. — Готова ли си? — прошепна.

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах, без да се замисля.

Просто ми се изплъзна и за момент си припомних забавленията, които имахме, преди мръсникът така позорно да ме предаде. Е, не бяха чак кой знае какви забавления.

Няколко момичета започнаха да си шушукат, когато минахме покрай тях, но не бях сигурна дали обсъждаха роклята ми, или просто намираха Гидиън за страхотен. Вървях с изправен гръб, а перуката ми бе изумително добре закрепена и следваше всяко движение на главата ми, въпреки че откъм тежест вероятно можеше да се сравни със стомните за вода, които африканските жени носеха на главите си. Докато пресичахме залата, непрестанно се оглеждах за Джеймс. В крайна сметка това бе балът на родителите му — и той щеше да присъства, нали?

Гидиън, който стърчеше поне с една глава над повечето хора в залата, бързо откри граф Сен Жермен. Той стоеше свръхелегантно на едно тясно балконче и разговаряше с някакъв нисък мъж, облечен в шарени дрехи, който ми се стори смътно познат.

Без да се замислям много, приклекнах в дълбок реверанс, но в следващия момент съжалих, когато си припомних как по време на последната ни среща графът с нежен глас бе разбил сърцето ми на десетки хиляди малки парченца.

— Мили мои деца, точни сте до минутата — каза той и ни махна да се приближим.

На мен само ми кимна благосклонно (вероятно ми оказа чест, имайки предвид, че като жена аз съм надарена с коефициент на интелигентност, който едва стигаше от вратата на балкона до най-близката свещ), докато на Гидиън дари сърдечна прегръдка.

— Какво ще кажете, Олкот? Можете ли да разпознаете нещо от мен в чертите на този хубав млад мъж?

Облеченият като папагал мъж поклати усмихнато глава. Той не само бе напудрил тясното си дълго лице, ами бе намазал бузите си и с руж, приличаше на някакъв клоун.

— Искам да кажа, че има известна прилика в стойката.

— А и как би могло да се сравни толкова младо смътно с моята сбръчкана физиономия? — Графът изви иронично устни. — Годините не са пощадили външния ми вид, понякога сам не мога да се позная в огледалото. — Графът си повя малко въздух с една носна кърпичка. — Позволете ми да ви представя многоуважавания Албърт Олкот, понастоящем първи секретар на ложата.

— Вече сме се срещали по време на различните ми посещения в Темпъл — каза Гидиън с лек поклон.

— Да, правилно — сети се графът и се усмихна.

Сега вече и аз си спомних защо „папагалът“ ми се стори познат. Този мъж ни бе посрещнал при първата ни среща със Сен Жермен в Темпъл и ни бе осигурил карета до дома на лорд Бромптън.

— За съжаление, изпуснахте представянето на херцога и херцогинята — отбеляза Олкот. — Прическата на Нейна Светлост предизвика огромна завист. Страхувам се, че утре лондонските перукери няма да могат да се отърват от клиенти.

— Херцогинята наистина е красива жена! Колко жалко, че се чувства призвана да се намесва в мъжките работи и политиката. Олкот, бихте ли осигурили нещо за пиене на новодошлите?

Както обикновено, графът говореше с тих и нежен глас, но въпреки шума, който ни заобикаляше, думите му се чуваха твърде ясно. При звука им ме побиха ледени тръпки и това със сигурност не се дължеше на студения нощен въздух, който проникваше през отворената балконска врата.