Смарагдовозелено

— Разбира се! — С усърдието си първият секретар ми напомни на господин Марли. — Бяло вино? Веднага се връщам.

По дяволите! Явно няма пунш.

Графът изчака, докато Олкот се изгуби в балната зала, бръкна в джоба на редингота си и измъкна оттам запечатано с восък писмо, което подаде на спътника ми.

— Това писмо е за твоя Велик пазител. В него се съдържат подробности за нашата следваща среща.

Гидиън го прибра и на свой ред подаде на графа също така запечатан с восък плик.

— В него се съдържа подробен доклад за случилото се през изминалите дни. Ще ви зарадва да чуете, че кръвта на Елейн Бърли и лейди Тилни вече е прочетена в хронографа.

Трепнах. Лейди Тилни? Как само го е постигнал? При последната ни среща ми направи впечатление, че тя не би дала доброволно от кръвта си. Подозрително го изгледах. Да не би да е употребил сила, за да й източи от кръвта? В представите ми я виждах отчаяно да го замеря с плетени прасенца.

Графът го потупа по рамото.

— Значи, липсват само Сапфир и Черен турмалин. — Той се подпря на бастуна си, но в жеста му нямаше нищо немощно. Вместо това излъчваше чудовищна сила. — О, само ако той знаеше колко близо сме до това, да променим света!

С глава Сен Жермен посочи към балната зала, в чийто противоположен край забелязах лорд Аластьр от Флорентинския алианс, накичен щедро с бижута, както и миналия път. Камъните на безбройните му пръстени искряха чак до нас. Както и погледът му, леден и изпълнен с омраза, дори от това разстояние. Зад него се извисяваше застрашително фигура, облечена в черно, но този път не допуснах грешката да я сметна за някой гост. Ставаше дума за призрак, който бе част от лорд Аластьр, също както малкия Робърт — от доктор Уайт. Когато ме съзря, устните му се раздвижиха и се зарадвах, че оттук не можех да чуя проклятията му. Стигаше ми, че ме преследваше в кошмарите ми.

— Стои там и мечтае да ни прониже с шпагата си — каза графът и прозвуча почти доволно. — В действителност, от дни наред не мисли за нищо друго. Дори е успял да вмъкне нелегално шпагата си в залата. — Сен Жермен поглади брадичка. — Затова не танцува, нито пък седи, а просто стои вдървено с втренчен поглед, като някой оловен войник, и чака подходящата възможност.

— А на мен не ми беше позволено да взема шпагата си — укорително рече Гидиън.

— Не се притеснявай, момчето ми, Ракоци и хората му няма да изпуснат Аластър от поглед. Днес ще оставим проливането на кръв на храбрите куруци.

Отново погледнах към лорд Аластър и към облечения в черно призрак, който кръвожадно размахваше сабята си в моята посока.

— Но той не би... пред всички тези хора... искам да кажа, дори в XVIII век не е било разрешено да се убива безнаказано, нали? — Преглътнах тежко. — Лорд Аластър не би рискувал да увисне заради нас на бесилото, нали?

За няколко секунди тежките клепачи на графа скриха тъмните му очи, сякаш се концентрираше върху мислите на опонента си.

— Не, прекалено е хитър, за да то направи — отвърна бавно той. — Но също така знае, че няма да му се удадат много възможности отново да се озовете пред острието му. И той няма просто така да пропусне тази. Тъй като подхвърлих на мъжа, когото подозирам за предателя в редиците ни — и само на него! — в колко часа вие двамата — невъоръжени и сами — ще се отправите обратно към мазето за скока си във времето, ще видим какво ще се случи...

— Какво? — възкликнах. — Но...

Графът вдигна ръка.

— Не се притеснявай, дете! Предателят не знае, че хората на Ракоци охраняват всяка ваша крачка. Аластър планира перфектното убийство: след деянието му труповете много практично ще се изпарят във въздуха. — Засмя се. — При мен това няма да се получи, затова планира друга смърт за мен.

Просто страхотно.

Преди да успея да асимилирам новината, че така да се каже, сме дивеч за отстрелване, което не промени особено отношението ми към този бал, пъстроцветният първи секретар се завърна — отново бях забравила името му — с две чаши бяло вино. Зад него се влачеше още един стар познайник — дебелият лорд Бромптън. Той безмерно се зарадва да ни види отново, надвеси се над ръката ми и я целуна доста по-продължително, отколкото бе благоприлично.

— Ах, вечерта е спасена — извика той. — Толкова се радвам! Лейди Бромптън и лейди Лавиния вече ви видяха, но бяха задържани на дансинга. — Той така се засмя, че дебелият му тумбак се разтресе. — Беше ми възложено да ви заведа да танцувате.

— Много добра идея! — съгласи се графът. — Младите хора трябва да танцуват! На младини аз не съм пропускал нито една възможност.

Охо, започваше се. Сега идваше на ред на работата с двата леви крака и къде точно беше дясно проблема, който Джордано окачествяваше като „очебийна липса на ориентация“. Исках да излея виното на екс в гърлото ми, но Гидиън ми отне чашата и я връчи на първия секретар.