Смарагдовозелено

В добро настроение отново, ни помаха, а после изчезна заедно с количката си през вратата — навън към почивните дни. Загледах се след него с известна завист. По изключение, бих си сменила мястото с него, дори и ако това означаваше да се превърна в застаряващ плешивко с карирани панталони.

— Лошото момиче с жабата? — повтори Гидиън по пътя надолу към подземната художествена галерия и ме погледна с любопитство отстрани.

Изцяло се бях концентрирала в това, да повдигна достатъчно шумолящите поли на роклята ми, за да не се спъна в тях.

— Преди няколко години двете с приятелката ми Лесли бяхме принудени да сложим една прегазена жаба в супата на наша съученичка. Директор Гилис все още ни се сърди за това.

— Били сте принудени да сложите жаба в супата на ваша съученичка?

— Да — отвърнах и го удостоих с високомерен поглед. — По педагогически причини човек е принуден да прави неща, които изглеждат странни за страничния наблюдател.

В мазето, точно под един изрисуван на стената цитат от Едгар Дега — Една картина трябва да бъде сътворена със същото чувство, с което престъпникът извършва деянието си — около хронографа вече се бяха събрали обичайните заподозрени: Фолк де Вилърс, господин Марли и доктор Уайт, който подреждаше върху една от масите медицински пособия и превързочни материали. Бях радостна, че оставихме в Темпъл поне Джордано, който вероятно все още стоеше на входните стълби и кършеше ръце.

Господин Джордж ми намигна.

— Току-що ми хрумна една добра идея — прошепна той. — Ако изпаднеш в затруднение и не знаеш какво да правиш, просто изпадни в безсъзнание. Жените по онова време постоянно са припадали, ала никой не може да каже със сигурност дали заради стегнатите корсети, или заради лошия въздух, или просто защото така им е било угодно.

— Ще го имам предвид — отвърнах и се изкуших веднага да изпробвам съвета на господин Джордж.

За съжаление, изглежда, Гидиън прозря намеренията ми, защото ме хвана за ръката и леко се подсмихна.

В това време Фолк вече разгъваше хронографа и когато ми махна да отида при него, се примирих със съдбата си, но не и без да отправя молитва към небето лейди Бромптън да е издала тайната на специалния си пунш на добрата си приятелка, уважаемата лейди Пимпълботъм.

Имах бегли представи за това, какво представлява един бал, а за исторически бал — абсолютно никакви. Затова вероятно не беше чудно, че след видението на пралеля Мади и сънищата ми от тази нощ очаквах нещо средно между „Отнесени от вихъра“ и опияняващите празненства от филма „Мария-Антоанета“, като хубавата част от съня ми бе, че изумително много приличах на Кирстен Дънст*.

* Американска актриса от немски произход, изиграла главната роля във филма „Мария-Антоанета“ от 2006 г. — Бел. ред.

Но преди да успея да проверя истинността на представите ми, първо трябваше да се измъкнем от мазето. (Отново! Искрено се надявах, че прасците ми нямаше да получат дълготрайно увреждане от многото качване и слизане по стъпалата.)

Въпреки мърморенето ми, трябваше да призная, че този път пазителите бяха измислили всичко много хитро. Фолк бе настроил така хронографа, че когато пристигнахме, балът над нас бе в разгара си.

Почувствах безкрайно облекчение, че нямаше да има дефилиране покрай домакините. Тайно изпитвах ужасен страх от някой церемониалмайстор, който с жезъл ще почука по земята и с висок глас ще обяви имената ни. Или още по-лошо — истината.

— Дами и господа! — Чук, чук. — Гидиън де Вилърс и Гуендолин Шепърд, измамници от двайсет и първи век. Моля, обърнете внимание, че корсетът и кринолинът не са изработени от банели, а от високотехнологичен материал! И между другото, те влязоха в къщата през мазето!