Смарагдовозелено

На дансинга вече се подреждаха за следващия менует. Лейди Бромптън ни помаха въодушевено, съпругът й изчезна в навалицата, а моят придружител ме намести тъкмо навреме за започването на музиката в редицата на дамите, или по-точно казано, между една рокля, извезана в златно, и една друга, извезана в зелено. Зелената принадлежеше на лейди Лавиния, както успях да установя с един поглед с периферно зрение.

Беше точно толкова хубава, колкото си я спомнях, а балната й рокля позволяваше да се надзърне твърде дълбоко в деколтето й, дори и за тогавашната доста разкрепостена мода. На нейно място, нямаше да смея да се наведа, но изглежда, лейди Лавиния не се притесняваше от това.

— Колко прекрасно, че ви виждам отново!

Тя ни отправи сияйна усмивка, особено на Гидиън, и веднага след това потъна в предхождащия танца реверанс. Последвах примера й и в мен започна да се надига паника, защото престанах да чувствам краката си.

Множество указания се защураха из главата ми и за малко да си затананикам „Лявото е там, където палецът е отдясно“, ала точно тогава при първото завъртане Гидиън мина покрай мен и странно, но краката ми сякаш от само себе си намериха ритъма.

Празничната мелодия, която оркестърът свиреше, изпълни залата до най-отдалеченото кътче и разговорите около нас заглъхнаха.

Гидиън постави лявата ръка на хълбока си и ми подаде дясната си.

— Този менует на Хайдн е прекрасен — каза той, повеждайки разговор с непринуден тон. — Знаеше ли, че този композитор за малко да се присъедини към пазителите? След около десет години по време на едно от посещенията му в Англия. Тогава е обмислял възможността да се засели в Лондон за постоянно.

— Не думай! — Затанцувах покрай него и наклоних глава леко встрани, за да не го изпусна от поглед. — Досега единственото, което знаех за Хайдн, е, че е мъчител на деца.

Или поне мен ме беше измъчвал, докато бях по-малка, когато Шарлот упражняваше сонатите му за пиано със същата ожесточеност, с която сега се бе заела да търси хронографа. Но нямах възможност да обясня това на Гидиън, защото междувременно от групички по четирима танцуващите се бяхме прегрупирали в голям кръг и трябваше да се концентрирам в движенията надясно.

Не можех да кажа на какво точно се дължи, но изведнъж всичко това започна истински да ме забавлява. Свещите хвърляха чудно хубав отблясък върху пищното вечерно облекло, музиката вече не звучеше толкова скучна и демоде, а съвсем подходяща, и навсякъде около мен танцуващите се смееха безгрижно. Дори перуките вече не ми се струваха толкова глупави и за миг се почувствах лека и свободна. Когато кръгът се разпръсна, се понесох към Гидиън, сякаш никога не съм правила нещо друго и той ме погледна така, все едно изведнъж сме се оказали сами в залата. В странното ми приповдигнато настроение не можех да направя нищо друго, освен да му се усмихна сияйно, пренебрегвайки предупреждението на Джордано никога да не показвам зъбите си в XVIII век. Поради някаква причина, изглежда, усмивката ми напълно извади от равновесие партньора ми в танца. Той пое протегнатата ми ръка, но вместо само леко да постави пръстите си под моите, ги стисна.

— Гуендолин, повече няма да позволя на никого да...

Не ми бе писано да разбера какво повече не би позволил на никого, защото в този момент лейди Лавиния хвана ръката му, а в моята постави тази на своя партньор и предложи през смях:

— Да се разменим за кратко, съгласни ли сте?

Не, от моя страна за съгласие и дума не можеше да става, а и Гидиън се поколеба за миг. Но после се поклони пред дамата и ме заряза като незначителната малка доведена сестра (каквато всъщност бях). Приповдигнатото ми настроение се изпари точно толкова бързо, колкото се бе появило.

— Още от одеве ви се възхищавам отдалече — рече новият ми партньор в танците, когато се надигнах от реверанса си и му подадох ръка. Идеше ми отново да я отдръпна, защото пръстите му бяха влажни и лепкави. — Моят приятел, господин Мърчант, вече е имал удоволствието да се запознае с вас по време на соарето на лейди Бромптън. Той искаше да ни представи един на друг, но сега сам мога да се заема с това. Аз съм лорд Флийт. Самият лорд Флийт.

Усмихнах се любезно. Така значи, приятел на господин Мърчант, опипвачът на гърди. Следващата танцова стъпка ни раздели и в мен покълна надеждата, че „самият лорд Флийт“ ще се възползва от възможността да избърше потните си ръце в панталона. Огледах се за Гидиън, търсейки помощ. Но той изглеждаше напълно погълнат от лейди Лавиния. Мъжът до него също имаше очи само за нея, или по-точно казано, за деколтето й, докато преднамерено пренебрегваше собствената си партньорка. А следващият до него... О, боже! Това беше Джеймс! Моят Джеймс. Най-сетне го бях открила. Танцуваше с момиче, чиято рокля бе с цвят на мармалад от сливи, и изглеждаше толкова жив, колкото можеше да изглежда някой с бяла перука и бяла пудра по лицето.

Вместо отново да подам ръка на лорд Флийт, с танцова стъпка минах покрай лейди Лавиния и Гидиън и се насочих право към Джеймс.