Смарагдовозелено

От притеснение напълно забравих какво бе казала мадам Росини: Много е важно да се качваш и да слизаш с главата напрред, милинката ми!, и направих грешката да се опитам да сляза от колата както обикновено. Крайният резултат бе, че безнадеждно се омотах в полите на роклята ми и се почувствах като пчеличката Мая в паяжината на Текла*. Докато ругаех, а господин Джордж се смееше, отвън към мен се протегнаха две отзивчиви ръце и тъй като нямах друг избор, хванах и двете и се оставих да ме издърпат навън. Едната ръка принадлежеше на Гидиън, а другата — на господин Уитман. Пуснах ги, сякаш се бях опарила.

* Герои от „Пчеличката Мая“ или също така „Приключенията на пчеличката Мая“ — книга за деца на немския писател Валдемар Бонзелс, публикувана през 1912 година и детски телевизионен анимационен сериал. — Бел. ред.

— Ъъъ... благодаря — измърморих, припряно пригладих роклята си и се опитах да успокоя препускащия ми пулс. Тогава огледах Гидиън по-обстойно и... се ухилих. Просто не можах да се сдържа. Макар мадам Росини ненапразно да бе възхвалявала морскозеления плат, а разкошният редингот перфектно и без гънки да обгръщаше широките му рамене, и чак до обувките си с катарамки той да изглеждаше страхотно, бялата перука съсипваше цялото впечатление.

— А аз си мислех, че съм единствената, която се чувства тъпо — казах.

Очите му просветнаха развеселено.

— Все пак успях да убедя Джордано да ми спести пудрата и изкуствената бенка.

Е, той и така бе достатъчно блед. За секунда се изгубих в гледката на фино изваяната линия на брадичката и устните му, но после се взех в ръце и го стрелнах възможно най-мрачно с очи.

— Другите чакат долу. По-добре да побързаме, преди да са се стекли много хора тук — каза господин Уитман и хвърли поглед отсреща към тротоара, където две дами с кученца се бяха спрели и любопитно ни наблюдаваха.

Ако пазителите не искат да предизвикват сензации, тогава по-добре да не карат толкова впечатляващи коли. И разбира се, да не разкарват наоколо странно предрешени хора.

Гидиън протегна ръка, но в същия момент зад нас се чу приглушен тъп звук и аз се огледах. Ксемериус бе кацнал върху покрива на колата и за миг остана да лежи сплескан като писия* върху ламарината.

* Вид плоска риба с овална форма. — Бел. прев.

— По дяволите! — изруга задъхано той. — Не можахте ли да ме изчакате? — Той бе изпуснал тръгването ни от Темпъл заради една котка, ако правилно бях разбрала. — Трябваше да прелетя целия път, защото исках да те изпратя. — Гаргойлът се надигна, подскочи на рамото ми и аз почувствах нещо като мокра, студена прегръдка. — И така, Велика пазителко на Свещения орден на плетените прасенца, не забравяй по време на менуета здравата да ритнеш Онзи-чието-име-не-споменаваме — той хвърли пренебрежителен поглед към Гидиън. — И се пази от онзи граф. — В гласа му се прокрадна истинска загриженост. Преглътнах тежко, ала в същия миг той добави: — Ако направиш някоя глупост, занапред ще трябва да се оправяш без мен, защото тогава ще си потърся някой друг човек.

Той се ухили дръзко и без много шикалкавене се стрелна към кучетата, които се откъснаха от поводите си и побягнаха с подвити опашки.

— Гуендолин, замечта ли се нещо? — Гидиън ми подаде ръка. — Имам предвид, госпожице Грей, моля, бихте ли ме последвали в 1782 година.

— Можеш да забравиш за това. Ще започна с преструвките чак като се озовем там — прошепнах тихо, за да не ме чуят господин Джордж и господин Уитман, които вървяха пред нас. — Преди това ще огранича физическия контакт с теб до минимум, ако нямаш нищо против. Освен това тук всичко ми е познато, все пак това е моето училище.

А през този петъчен следобед то бе като изоставено. Във фоайето срещнахме директор Гилис, който влачеше зад себе си голф количка и вече бе сменил костюма си с карирани панталони и тениска с якичка. Но не можа да се стърпи да не поздрави сърдечно „любителската театрална трупа на нашия скъп господин Уитман“. И то всеки един поотделно — чрез ръкостискане.

— Като голям радетел на изкуството, за мен е удоволствие да предоставя нашето училище за репетициите ви, за времето, през което вашето помещение не може да бъде използвано. Какви великолепни костюми! — Когато стигна до мен, се сепна. — Охо! Но това лице ми е познато. Ти си едно от лошите момичета с жабата, нали?

Насилих се да се усмихна.

— Да, директор Гилис — отвърнах.

— Е, радвам се, че си открила такова хубаво хоби. Сега сигурно няма да ти хрумват повече такива подли идеи. — Той се усмихна покровителствено любезно на всички. — Пожелавам ви много успехи или каквото там се пожелава в театъра, късмет, успех и стискам палци...