Смарагдовозелено

— Автентичност, млади момко! — Мадам Росини продължаваше да размахва във въздуха яката. — Колко пъти още тррябва да ви го обяшнявам? Ах, ето я и горрката ми болна лебедова шийка. — Усмивка разцъфна на кръглото й лице. — Bonsoir, ma petite.* Кажи на този глупак тук, че не тррябва да ме ядошва!

* Добър вечер, малката ми. (Фр.) — Бел. ред.

— Добре де. Дайте насам това нещо. — Гидиън позволи на мадам Росини да му сложи яката. — Въпреки че и без това почти никой няма да ме види, а дори и да се случи, не мога да си представя, че хората денонощно са носели завързана такава корава балетна рокличка около врата си.

— Напротив, носели са. Или поне в двореца.

— Изобщо не разбирам какъв ти е проблемът. Стои ти супер — казах с една наистина гадна усмивчица. — Главата ти прилича на огромен шоколадов бонбон.

— Да, знам. — Гидиън също се ухили. — Направо да ме схруска човек. Но отклонява — или поне така се надявам — вниманието от шалварите.

— Които са много, много секси — настоя мадам Росини и за съжаление, нямаше как да не се разкискам.

— Радвам се, че можах да те развеселя — рече Гидиън. — Мадам Росини, пелерината ми!

Прехапах долната си устна, за да спра кискането си. Само това липсваше, да се шегувам с този мръсник, сякаш нищо не се е случило, сякаш наистина сме приятели. Ала вече бе късно.

Докато минаваше покрай мен, той погали бузата ми и това се случи толкова бързо, че не успях да реагирам.

— Бързо оздравяване, Гуен.

— Ах, ето го, трръгва! Малкият бунтарр, напълно в стила на тогавашното врреме, се отпрравя към приключението си в XVI век. — Мадам Росини се подсмихна. — Обзалагам се, че по пътя ще махне яката това лошо момче.

Аз също се загледах след "лошото момче“. Хм, може би тези шалвари все пак бяха съвсем, ама съвсем мъничко секси.

— И ние трябва да тръгваме — каза господин Марли, хвана лакътя ми, но после веднага го пусна, сякаш се бе опарил. По пътя до колата спазваше разстояние от няколко метра. Въпреки това го чувах как си мърмори: — Възмутително! Тя изобщо не е мой тип.

Притеснението ми, че междувременно Шарлот може да е намерила хронографа, не се оправда. Бях подценила изобретателността на семейството ми. Когато се прибрах вкъщи, Ник си играеше пред вратата на стаята ми с йо-йо.

— В момента само членове имат достъп до главната квартира — каза той. — Каква е паролата?

— Аз съм шефът, забрави ли? — Разроших червените му къдрици с ръка. — Ужас, да не би отново да си си лепнал дъвка?

Докато Ник се канеше възмутено да възрази, аз се възползвах от предоставилата ми се възможност и се вмъкнах в стаята ми.

Едва я познах. Пралеля ми бе прекарала целия ден тук, вдигната под тревога от господин Бърнард, който вероятно все още обикаляше трескаво цветарските магазини, и бе придала на стаята ми малко атмосфера в пралеля-Мади-стил. Не че бях неподредена, но въпреки това, поради някаква неясна причина, нещата ми имаха склонност да се разпиляват по свободното пространство на пода. От доста време насам днес отново можеше да се види килимът, леглото ми беше оправено — пралеля Мади бе извадила отнякъде една симпатична бяла кувертюра и пасващи си с нея възглавнички, — дрехите ми бяха прилежно сгънати на стола, хвърчащите наоколо листове, тетрадки и книги бяха подредени на купчини върху бюрото и дори саксията на перваза с изсъхналата папрат бе изчезнала. Вместо нея там стоеше чудно хубав букет, който излъчваше нежен аромат на фрезии. Дори Ксемериус не висеше раздърпан от лампата на тавана, а седеше като декорация върху скрина, точно до огромна купа с бонбони, обвил драконовата опашка около себе си.

— Съвсем друго усещане за стаята, нали? — поздрави ме той. — Твоята леля поназнайва нещо за фъншуй, няма място за мрънкане.

— Не се притеснявай, нищо не съм изхвърлила — каза пралеля Мади, която седеше с книга в ръка върху леглото. — Само малко подредих и забърсах прахта, за да се настаня уютно.

Не можах да се сдържа и я целунах.

— А аз през целия ден ужасно се притеснявах.

Ксемериус закима усърдно.

— И с право! Едва бяхме прочели десет страници, ъъъ... имам предвид, едва леля ти Мади бе прочела десет страници и Шарлот цъфна, правейки опит да се промъкне — докладва той. — Потънаха й гемиите, когато видя лелката. Но бързо се съвзе и обяви, че искала да вземе назаем гумичка.

Пралеля Мади разказа същото.

— Тъй като тъкмо оправях бюрото ти, можах да й помогна. Между другото, подострих цветните ти моливи и ги подредих по цветове. По-късно тя отново дойде, уж за да върне гумичката. Следобед двамата с Ник се сменяхме, все пак от време на време трябваше да отскачам и до тоалетната.

— Пет пъти, за да бъдем точни — уточни Ник, който ме бе последвал в стаята.

— Заради многото чай — обясни пралеля ми извинително.

— Много ти благодаря, лельо Мади, прекрасно си се справила! Всички вие сте се справили чудесно.

Още веднъж разроших косата на Ник.

Пралеля Мади се засмя.

— Обичам да съм полезна. Дори вече казах на Вайълет, че срещата ни утре трябва да се състои в твоята стая.