Смарагдовозелено

— Това е добре. Не искам да ти се случи същото като на Люси навремето.

— Мамо, какво точно се е случило тогава?

Не бе първият път през последните две седмици, когато задавах този въпрос, но тя никога не ми даде задоволителен отговор.

— Нали знаеш? — Отново ме погали. — О, бедното ми мишленце! Та ти направо изгаряш от температура.

Нежно отблъснах ръката й встрани. Да, това с изгарянето беше вярно. Но не и това с температурата.

— Мамо, наистина искам да знам какво се е случило.

Тя се поколеба за миг, после разказа още веднъж това, което вече отдавна знаех: как Люси и Пол са били на мнението, че кръгът на кръвта не трябва да се затваря и как са откраднали хронографа и са се скрили с него, защото пазителите не са споделяли възгледите им.

— И тъй като е било невъзможно да се изплъзнат от пипалата на пазителите — сигурно имат техни хора дори в Скотланд Ярд* и в тайните служби — накрая на Люси и Пол не им е останало нищо друго, освен да избягат заедно с хронографа в миналото — продължих вместо нея и незабелязано повдигнах одеялата при краката ми, за да си осигуря малко разхлаждане. — Обаче ти не знаеш в коя година.

* Седалището на лондонската полиция и нарицателно име за столичната британска полиция. Името идва от улицата, на която се е намирала първоначалната сграда на полицията. — Бел. ред.

— Така е. Повярвай ми, наистина не им беше лесно да изоставят всичко тук.

Мама изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не заплаче.

— Да, но защо са били на мнение, че кръгът на дванайсетте не трябва да се затваря?

Боже, беше ми толкова горещо! Защо ли бях казала, че ме тресе?

Мама се взираше покрай мен в празното пространство.

— Знам само, че нямаха доверие в намеренията на граф Сен Жермен и бяха убедени, че тайната на пазителите е изградена върху лъжа. Днес и аз самата съжалявам, че тогава не исках да узная повече, но... мисля, че Люси нямаше нищо против. Не искаше да излага и мен на опасност.

— Пазителите смятат, че тайната на кръга е нещо като чудодейно средство. Лекарство, което ще излекува всички болести на човечеството — казах и по изражението на майка ми познах, че тази информация не е нова за нея. — Защо Люси и Пол биха искали да предотвратят да бъде открито това лекарство? Защо те са против това?

— Защото... цената им се стори прекалено висока — прошепна мама. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото й и се стече по бузата й. Тя бързо я избърса с опакото на ръката си и се изправи. — Опитай се да поспиш, съкровище — додаде тя, възвърнала обичайния си глас. — Със сигурност скоро ще се стоплиш. Сънят е най-доброто лекарство.

— Лека нощ, мамо!

При други обстоятелства сигурно щях да я бомбардирам с още въпроси, но сега едва успях да дочакам да затвори вратата на стаята ми след себе си.

С облекчение отхвърлих одеялата настрани и отворих прозореца толкова припряно, че изплаших два гълъба (или бяха гълъби призраци?), които за през нощта се бяха настанили удобно на перваза. Когато Ксемериус се върна от контролния си полет из къщата, бях свалила мократа си от пот пижама и бях облякла нова.

— Всички лежат в леглата си, дори и Шарлот, но тя се е втренчила в тавана и прави упражнения за разтягане на прасците — докладва гаргойлът. — Уф, изглеждаш като някой омар.

— Така се и чувствам.

С въздишка залостих вратата. Никой — най-малкото пък Шарлот — не трябваше да прекрачва стаята ми, докато ме нямаше. Каквото и да планираше да прави с разтегнатите си прасци, в никакъв случай не трябваше да влиза тук.

Отворих вградения гардероб и си поех дълбоко въздух. Беше изключително трудно да пропълзя през дупката и да се придвижа по корем до крокодила, в чиито търбух се намираше хронографът, положен в амбалажен талаш. Цялата предница на изпраната ми пижама придоби мръсен сив оттенък и множество паяжини се полепиха по мен. Отвратително!

— Имаш по теб нещо... дребничко — рече Ксемериус, когато отново изпълзях навън, хванала хронографа.

Той посочи гърдите ми. „Дребничкото нещо“ се оказа паяк, голям колкото дланта на Каролайн. (Е, почти толкова.) Само с изключително самообладание успях да потисна вика си, който би събудил не само обитателите на нашата къща, ами и на целия квартал. Изтръсканият паяк бързо потърси убежище под кревата ми. (Не е ли зловещо колко бързо може да се тича на осем крака?)

— Ух, ух! — повтарях около минута.

Докато настройвах хронографа, продължавах да се треса от погнуса.

— Е, хайде сега — каза Ксемериус. — Има паяци, които са поне двайсет пъти по-големи.

— Къде? На планетата Ромул*? Е, добре, сигурно си прав. — Във вградения гардероб поставих хронографа върху ковчежето, коленичих отпред и пъхнах пръста си в отделението под рубина. — Ще се върна след час и половина. И ако обичаш, дръж тарантулата под око.

* Планета от сериала „Стар Трек“. — Бел. ред.

С фенерчето на Ник махнах за довиждане на гаргойла и си поех дълбоко въздух.