Смарагдовозелено

— Лельо Мади! Нали нищо не си казала на Вайълет за хронографа? — извика Ник.

Вайълет Пърпълплъм бе за пралеля Мади това, което бе Лесли за мен.

— Разбира се, че не! — Тя го изгледа възмутено. — Нали се заклех в живота си! Казах й, че тук горе светлината за ръкоделията ни е по-добра и че Ариста няма да ни безпокои. Но някой от прозорците ти не е уплътнен, дете. Отнякъде духа, през цялото време усещах полъха на хладен въздух.

Лицето на Ксемериус придоби виновно изражение.

— Не съм го направил нарочно. Но книгата бе толкова интересна.

В мислите си вече се намирах в предстоящата ми нощ.

— Лельо Мади, кой е живял в стаята ми през ноември 1993-та?

Пралеля ми сбърчи чело, докато размишляваше.

— 1993-та? Нека да помисля. По това време Маргарет Тачър беше ли все още министър-председател? Тогава беше... ах, как се казваше?

— Тц! Старата дама съвсем обърка всичко — каза Ксемериус. — По-добре попитай мен! 1993 е годината, в която пуснаха по кината ,Денят на мармот“, гледах го четиринайсет пъти, освен това тогава се разчу за аферата на принц Чарлс с Камила Паркър-Боулс, а министър-председателят се казваше...

— Това е без значение — прекъснах го. — Просто искам да знам дали по-късно от тук ще мога безопасно да прескоча в 1993 година. — Подозирах, че междувременно Шарлот се е сдобила с черен боен костюм и денонощно охранява коридора. — Била ли е обитавана тази стая, или не, лельо Мади?

—  Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох* — извика тя и Ксемериус, Ник и аз я зяпнахме стъписани.

* Село в Уелс, графство Ангълси, разположено на северния бряг на пролива Менай срещу град Бангор. Това е най-дългото наименование на местност в Европа и едно от най-дългите в цял свят. — Бел. ред.

— Сега съвсем откачи — рече гаргойлът. — Още днес следобед ми направи впечатление, че се смееше на неправилните места, докато четеше.

— Ланвайрпулгуингилгогеръхуърндробуллантисильогогогох — повтори пралеля Мади, усмихна се щастливо и завря в устата си един лимонен бонбон. — Така се казва селцето в Уелс, от което беше икономката ни. Нека сега някой ми каже, че нямам добра памет.

— Лельо Мади, но аз искам само да знам дали...

— Да, да, да. Икономката се казваше Гладиола Лангдън и в началото на деветдесетте живееше в стаята на майка ти — прекъсна ме тя. — Учудих те, нали? Въпреки всеобщото мнение, твоята пралеля има отлично функциониращ мозък! Останалите помещения тук горе се използваха само от време на време като стаи за гости, иначе стояха празни. А Гладиола имаше доста лош слух. Така че, без да се замисляш, можеш да се качиш в твоята машина на времето и в 1993-та отново да слезеш от нея. — Тя се разкиска. — Ех, тази Гладиола Лангдън... Май никога няма да забравим нейния ябълков пай. Милата... не смяташе за нужно да изхвърля семките на ябълките.

Мама имаше угризения на съвестта заради мнимия ми грип. Следобед лично Фолк де Вилърс й се бе обадил, за да й предаде предписанията на доктор Уайт да не ставам от леглото и да пия много топли течности. Тя повтори около стотина пъти колко съжалява, че не ми е повярвала, и лично ми изстиска три лимона, с които приготви гореща напитка с вода и захар. После седя половин час до леглото ми, за да се убеди, че действително ще я изпия цялата. Тъй като прекалено убедително траках със зъби, ме уви в още две допълнителни одеяла и сложи грейка* на краката ми.

* Термофор; плосък, обикновено гумен съд, в който се слага гореща вода, за да служи за затопляне. — Бел. ред.

— Държа се като някоя мащеха — каза тя и ме погали по главата. — А в момента и без това ти е толкова трудно.

Да, имаше право. И то не само защото се чувствах, сякаш съм в сауна и върху корема ми вероятно можеха да се изпържат яйца. За няколко секунди си позволих да изпадна в самосъжаление.

— Не се държиш като мащеха, мамо — все пак й възразих накрая.

Мама изглеждаше още по-притеснена.

— Много се надявам тези обсебени потайни възрастни мъже да не те карат да правиш опасни неща.

Бързо отпих четири глътки наведнъж от топлата ми напитка. Както обикновено, се почувствах раздвоена дали все пак да не споделя всичко с нея. Чувството да я лъжа — или по-точно да премълчавам от нея такива важни неща — не беше никак приятно. Но и не исках тя да се притеснява за мен или пък да се разправя с пазителите. Освен това вероятно нямаше да е особено въодушевена от факта, че бях скрила откраднатия хронограф тук и с негова помощ предприемах пътувания във времето на своя глава.

— Фолк ме увери, че през цялото време стоиш в едно подземно помещение и пишеш домашните си — продължи тя. — И единственото, от което трябва да се притеснявам, е, че не се излагаш на достатъчно слънчева светлина.

Поколебах се за секунда, после й се усмихнах криво.

— Има право. Там е тъмно и убийствено скучно.