Смарагдовозелено

— Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще ти потекат лигите от устата — върна ме обратно в реалността Ксемериус.

Измъкнах ключа за вратата към покрива от захарницата в шкафа.

— От колко време вече мама е във ваната? — попитах Ник и Каролайн.

— От петнайсетина минути най-много. — Сега вече Ник изглеждаше много по-спокоен. — Тази вечер беше някак си странна. Непрекъснато ни целуваше и въздишаше. Престана едва след като господин Бърнард й донесе едно уиски.

— Едва от петнайсетина минути? Значи, би трябвало да имаме достатъчно време. Но ако излезе по-рано от очакваното, моля ви не й издавайте, че сме на покрива.

— Добре — каза Ник, а гаргойлът затананика глупавата си песничка:

Гидиън и Гуендолин с буйна страст

мляскат се под навеса на входа наш...

Хвърлих на Гидиън един ироничен поглед.

— Можем ли да започваме, разбира се, ако успееш да се откъснеш от „Камбанка“.

— За щастие, знам как свършва.

Той взе раницата си и се изправи.

— До скоро! — промълви Каролайн след нас.

— Да, до скоро. Предпочитам да продължа да гледам как работят феите, отколкото да ви зяпам вас, докато се натискате — изграчи Ксемериус. — Все пак имам някаква демонска гордост и не искам някой да ме обвини, че съм воайор.

Не му обърнах внимание, а се изкачих по тясната стълба и отворих капандурата. Беше сравнително мека пролетна вечер — перфектното време за посещение тук горе, а и за целувки. От мястото ни имахме прекрасна гледка над съседните къщи, а от изток луната грееше над покривите.

— Защо се бавиш? — извиках тихо надолу.

Главата на Гидиън се показа през капандурата, а после целият изскочи навън.

— Мога да разбера защо това е любимото ти място — рече той, свали раницата си и внимателно коленичи.

Никога досега не ми бе правило впечатление, че особено нощем това място бе наистина романтично с морето от блестящи светлини на града, които се простираха зад орнамента от ковано желязо сякаш в безкрайността. Следващия път можехме да си направим пикник тук, с пухкави възглавници и на свещи... и Гидиън можеше да донесе и цигулката си... и дано по това време Ксемериус да е в почивка.

— Защо се усмихваш така? — попита той.

— А нищо, просто малко си пофантазирах.

Гидиън направи странна физиономия.

— О, така ли? — Внимателно се огледа наоколо. — Добре. Тогава представлението може да започне.

Кимнах и внимателно се отправих към комините. Там покривът беше плосък, но само половин метър след тях започваше да се скосява и единствената преграда бе високата до коленете решетка от ковано желязо. (А безсмъртна или не — да падна от четири етажа височина, не покриваше точно представата ми за забавление през почивните дни.) Отворих вентилацията на предните два комина.

— Защо точно тук горе, Гуени? — чух Гидиън да пита зад мен.

— Шарлот се страхува от високото — обясних. — Никога няма да посмее да се качи върху покрива. — Издърпах един тежък вързоп от комина и внимателно го поех.

— Само не го изпускай! — каза нервно той, като скочи. — Моля те!

— Не се притеснявай! — Не можах да се сдържа да не се засмея, толкова ужасен изглеждаше. — Виж, мога дори на един крак...

Гидиън издаде нещо като вик.

— С това шега не бива, Гуени — рече той задъхано.

Явно часовете по мистерия все пак са били по-запечатващи се в паметта, отколкото си мислех. Той взе вързопа от ръцете ми и го хвана, сякаш е малко бебе.

— Това наистина ли е... — започна той.

Изведнъж почувствах полъх на студен въздух зад нас.

— Неее, идиот такъв — изграчи Ксемериус и показа глава от капандурата. — Това е стар салам, който Гуендолин държи тук горе, ако през нощта случайно огладнее.

Завъртях очи и му направих знак да се разкара, което и той стори, за голямо мое изумление. Вероятно в момента филмът „Камбанка“ бе много по-интересен.

През това време Гидиън бе поставил хронографа на покрива и сега внимателно започна да си проправя път през плата, с който бе увита машината.

— Знаеш ли, че Шарлот ни звънеше през десет минути, за да ни убеждава, че този хронограф е у теб? Накрая дори и Марли се бе изнервил от нея.

— Колко жалко! А двамата сякаш са създадени един за друг.

Той кимна, после разгъна и последното парче плат и шумно си пое дъх.

Внимателно погалих гладко полираното дърво.

— Ето го и него.

Спътникът ми замълча за момент. Един доста дълъг момент, ако трябваше да съм точна.

— Гидиън? — попитах накрая неуверено.

Лесли ме бе умолявала да изчакам още няколко дни, за да се убедя, че наистина може да му се има доверие, но аз само бях махнала с ръка.

— Аз просто не й повярвах — най-сетне прошепна той. — Дори и за секунда не повярвах на Шарлот. — Той ме погледна и на тази светлина очите му бяха съвсем тъмни. — Наясно ли си какво би станало, ако някой разбере за това?

Спестих си да му изтъкна, че всъщност цял куп хора знаеха за това. Може би се дължеше на факта, че изведнъж Гидиън изглеждаше толкова смаян, но внезапно ме обзе страх.

— Наистина ли искаме да го направим? — попитах и усетих как стомахът ми се сви, но този път това нямаше нищо общо с пътуването във времето.