Смарагдовозелено

Това, че дядо ми бе прочел кръвта ми в хронографа, бе едно. Но това, което сега планирахме да направим, бе съвсем друга категория. Щяхме да затворим кръга на кръвта, а последствията бяха непредвидими.

Оптимистично казано.

Паметта ми веднага обобщи набързо всички онези ужасни стихчета предсказания, които завършваха на избира и умира, и бързо добави още няколко детайла, отнасящи се до смърт и беда. А фактът, че бях безсмъртна, не ме успокояваше никак.

Но за голямо учудване, именно моята безсмъртност, изглежда, извади Гидиън от вцепенението му.

— Дали искаме да го направим? — Той се наведе напред и ме целуна леко по носа. — Сериозно ли ме питаш? — Съблече якето си и извади от раницата си плячката, която бяхме задигнали от доктор Уайт. — Добре, можем да започваме.

Първо стегна горната част на ръката си с гумено маркуче. После извади една спринцовка от стерилната й опаковка и ми се ухили.

— Сестра! — каза със заповеден тон. — Фенерчето!

Направих гримаса.

— Разбира се, може и така да се направи — отвърнах и осветих сгъвката на ръката му. — Колко характерно за студент по медицина!

— Да не би да долавям намек за презрение в гласа ти? — Гидиън ми хвърли развеселен поглед. — А ти как го направи?

— Използвах японски кухненски нож — обясних, леко фукайки се. — А дядо събра изтичащата кръв в една чаша.

— Разбирам. Раната на ръката ти — досети се той.

Изведнъж изобщо не му беше до смях, когато заби иглата в плътта си. Кръвта започна да се стича в канюлата.

— И си сигурен, че знаеш какво трябва да се направи? — попитах и посочих с брадичка хронографа. — Това нещо има толкова много и различни клапи и чекмедженца, че много бързо можеш да завъртиш погрешното колелце...

— Хронографознание е един от изпитните предмети за придобиването на ранга адепт, а при мен това не бе чак толкова отдавна — отвърна Гидиън и ми подаде спринцовката с кръвта и свали връзката от ръката си.

— Да се пита човек кога ли си имал време да гледаш такива шедьоври на кинематографията като „Камбанка“.

Той поклати глава.

— Мисля, че малко повече уважение няма да навреди. Дай ми канюлата. А сега насочи фенера към хронографа. Да, точно така.

— От време на време спокойно можеш да използваш и думи като „моля“ и „благодаря“ — отбелязах, когато Гидиън започна да капе кръвта си в хронографа.

За разлика от ръцете на Лукас, неговите изобщо не трепереха. Може би някой ден от него щеше да излезе добър хирург.

Задъвках развълнувано долната си устна.

— И три капки тук под лъвската глава — измърмори Гидиън съсредоточено. — После това колелце се завърта и ръчката се дърпа. Така, това беше. — Той отпусна ръката си, с която държеше канюлата, и аз несъзнателно изгасих фенера.

Във вътрешността на хронографа се задвижиха множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, също както и последния път. Но после хлопането стана по-силно и съскането набъбна, зазвуча почти като мелодия. Горещина ни лъхна в лицата и аз се вкопчих в ръката на Гидиън, сякаш следващото, което предстоеше, бе порив на вятъра, който можеше да ни отнесе от покрива. Но вместо това всички звезди на хронографа заблестяха една след друга, въздухът затрепка и ако в началото изглеждаше така, сякаш във вътрешността на хронографа бушува огън, то сега въздухът изведнъж стана леденостуден. Трепкащата светлина изгасна и зъбчатите колелца утихнаха. Всичко това не продължи дори и половин минута.

Пуснах Гидиън и потърках настръхналата кожа на ръцете ми.

— Това ли беше всичко?

Той пое дълбоко въздух и протегна ръка. Този път леко трепереше.

— Сега ще разберем — отвърна ми.

Измъкнах от джоба ми едно от малките лабораторни шишенца на доктор Уайт и му го подадох.

— Бъди внимателен. Ако е прахообразна субстанция, един повей на вятъра може просто да я отнесе!

— Може би това няма да е чак толкова лошо — измърмори Гидиън и се обърна към мен. Очите му блестяха. — Виждаш ли? Под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят.

Майната им на дванайсетте съзвездия. Вместо това предпочитах да се осланям на фенерчето ми.

— Хайде, действай! — казах нетърпеливо, наведох се напред и тогава Гидиън издърпа миниатюрното чекмедженце.

Признавам си, бях разочарована. Някак си след всичкото това потайничене и мистериозни дрънканици бях ужасно разочарована. В чекмеджето не се намираше нито червена течност, както Лесли бе предсказала („Сигурно ще е червена като кръвта“, ми бе казала с широко ококорени очи), нито прахообразни субстанция, нито пък някакъв си камък.

Беше нещо, което приличаше на сол. Но една особено красива сол. Когато се вгледаш внимателно, се виждаха множество миниатюрни, сияещи кристалчета.

— Луда работа — прошепнах. — Не е за вярване, че заради тези няколко трохи тук вече столетия наред изразходват толкова усилия.

Гидиън постави закрилнически ръка пред чекмеджето.

— Най-важното е никой да не разбере, че вече притежаваме тези трохи — рече той, останал почти без дъх.

Кимнах. Като изключехме онези, които вече знаеха.

Махнах капачката на шишето.

— По-добре побързай! — изсъсках.