Щамът Андромеда

— Разбира се — каза Стоун, — те са го занесли на доктора.

Двамата слязоха от фургона и влязоха в къщата. Предната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад. Влязоха във всекидневната. Тя беше съвсем празна. Вдясно се намираше кабинетът.

Д-р Бенедикт беше вътре. Грозноват, белокос човек, седнал на бюрото си с няколко учебника пред себе си. Покрай стената бяха наредени шишета, спринцовки, снимки на семейството и на няколко мъже във военни дрехи. Единият сочеше другите ухилени войници. Отдолу беше надраскано: „На Бени от момчетата от 87, Анцио“.

Д-р Бенедикт гледаше към ъгъла на стаята с широко отворени очи и спокойно лице.

— Поне Бенедикт не е умрял на улицата — забеляза Бъртън.

И в този момент те видяха спътника.

Прав, лъскав, гладко полиран конус, около метър висок, с посмачкани и обгорели ръбове от горещината при влизането в земната атмосфера. Беше отворен със сила, явно с помощта на длето и клещи, които всъщност лежаха на земята, до него.

— Глупак, как е могъл да го отвори — рече Стоун.

— Откъде да знае?

— Трябвало е поне да попита някого — отговори Стоун и въздъхна. — Няма значение. Сега вече всичко му е ясно. А и на още четиридесет и девет души.

Той се наведе над спътника и затвори зеещия триъгълен отвор.

— Дайте контейнера.

Бъртън подаде сгънатата пластмасова торба и я отвори. Сложиха спътника, затвориха контейнера и го запечатаха.

— Дано нещичко е останало — каза Бъртън.

— Аз пък предпочитам нищо да няма — промърмори Стоун.

Върнаха се пак при тялото на д-р Бенедикт. Стоун се приближи и го разтърси. Човекът падна тежко от стола.

Бъртън забеляза лактите му и изведнъж се развълнува. После се наведе над тялото.

— Хайде помогнете ми — каза той.

— Какво да правя?

— Съблечете го.

— Защо?

— Искам да видя дали има признаци на венозен застой.

— Чакайте — спря го Бъртън и почна да разкопчава ризата и панталоните.

Известно време не продумаха нищо, докато го съблякоха съвсем.

— Готово.

— Дявол да ме вземе — изруга Стоун.

Нямаше и следа от синини. Обикновено когато човек умре, кръвта се спуска надолу поради гравитацията. Ако е в легло, гърбът му става морав от насъбралата се там кръв. Бенедикт беше умрял седнал на стола, но нямаше синини нито по хълбоците, нито на бедрата или на лактите, които беше поставил на облегалките на стола.

— Много странно — забеляза Бъртън. Той се огледа и намери барабан с изварени инструменти. Отвори го и извади един скалпел. Сложи ножче — внимателно да не пробие костюма си — и после се обърна към тялото.

— Ще разрежем главната артерия и вена.

— Коя?

— Лъчевата, на китката.

Като държеше внимателно скалпела, Бъртън разряза кожата на китката точно в основата на палеца. Кожата се отдели от раната. Нямаше никаква кръв. Отдолу се показа тлъста подкожна тъкан. Още нямаше никаква кръв.

— Поразително.

Разряза по-надълбоко. Все още не се появяваше кръв. Тогава изведнъж сряза кръвоносния съд. На пода изтрополи рохкава топка тъмночервена маса.

— Дявол да ме вземе! — повтори Стоун.

— Здраво се е съсирила — рече Бъртън.

— Нищо чудно, че никой не кърви.

— Помогнете ми да го обърнем — помоли Бъртън. Двамата положиха трупа по гръб. Бъртън направи дълбок разрез в средната част на бедрото. Достигна до бедрената артерия и вена. И отново нямаше никакво кървене. Разряза артерията, дебела колкото човешки пръст — там също нямаше кръв, а само плътна червеникава маса.

— Невероятно.

Започна нов разрез, този път в гръдния кош. Откри ребрата и огледа кабинета да види дали някъде няма по-остър нож. Трябваше му остеотом5, но не можа да намери.

Най-накрая взе същото длето, с което бяха отворили спътника, и счупи няколко ребра, за да открие дробовете и сърцето. Пак нямаше никакво кървене.

Бъртън си пое въздух, отвори сърцето и разряза лявата клапа.

Вътрешността беше пълна с червена пихтиеста маса. Течна кръв нямаше изобщо.

— Пълно съсирване, няма що — отбеляза той.

— Имате ли представа каква може да бъде причината?

— Цялата кръвоносна система? Пет и половина литра кръв? Невероятно. — Бъртън се отпусна в лекарския стол и погледна замислено току-що разрязаното тяло.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Има процес, който се нарича „вътрешносъдова коагулация“, но той се среща рядко и за него са необходими редица специални обстоятелства.

— Може ли това да се породи от един-единствен токсин?

— Теоретически, да. Но фактически няма такъв токсин на земята, който…

Той спря.

— Да, точно така — повтори Стоун.

Той вдигна спътника, наречен „Скууп VII“, и го занесе във фургона. Когато се върна, каза:

— По-добре да претърсим къщите.

— Да започнем оттук.

— Добре — съгласи се Стоун.

Именно Бъртън откри госпожа Бенедикт — приятна жена на средна възраст. Стоеше си облегната на стола с книга на колене. Тя сякаш бе имала намерение да обърне страницата. Бъртън я погледна набързо и чу, че Стоун го вика.

Тръгна към другия край на къщата. Стоун беше в малка спалня, наведен над тялото на един юноша, който лежеше в леглото. Това явно беше неговата спалня: с пъстри плакати по стената и самолети на полиците.