Щамът Андромеда

Момчето лежеше по гръб с очи, вперени в тавана. Устата му беше отворена. В едната си ръка стискаше празна туба от специално лепило за сглобяване на моделите самолети. Из цялото легло бяха разхвърляни празни шишенца от лак за моделите.

Стоун отстъпи назад:

— Гледайте!

Бъртън погледна в устата му, бръкна вътре с пръст и извади вече втвърдена маса.

— Господи — възкликна той.

Стоун се намръщи.

— За това във всеки случай е било необходимо повече време. Независимо какво го е накарало да се самоубие, трябвало е повече време. Ние май опростяваме нещата. Не всеки е умрял изведнъж. Някои са умрели в къщите си, някои са излезли на улицата. А това дете тук… — Той поклати глава. — Хайде да претърсим другите къщи.

На излизане Бъртън се отби пак в кабинета на доктора — като заобиколи тялото. Изпита странно чувство, като гледаше разрязаните китки, крак, гръден кош и — нито капка кръв. Имаше нещо ужасно и нечовешко в това. Като че ли кървенето беше признак за живот. А може би наистина е така, помисли си той, фактът, че кървим, кървим до смъртта, ни прави живи същества.

За Стоун Пидмонт беше една загадка, която го предизвикваше да я разкрие. Той беше убеден, че градът сам ще му разправи всичко: за природата на болестта, как е протекла и какви са причините й. Всичко беше въпрос на правилно съпоставяне на фактите. Но трябваше да признае, че фактите бяха смущаващи.

Къща, в която около масата, сложена за вечеря, седяха мъж, неговата жена и малка дъщеря. Те явно бяха спокойни, щастливи и никой от тях не е имал време да се мръдне от стола. Бяха замръзнали в пози на ласкави усмивки един към друг, наведени над чиниите с храна, която сега вече се разваляше и наоколо летяха мухи. Стоун забеляза мухите и си помисли, че трябва да запомни тяхното присъствие тук.

Друга къща — стара жена с бяла коса и набръчкано лице. Тя се усмихваше мило от примката на въжето, привързано за една греда на тавана. Въжето поскърцваше, като опираше до гредата.

В ръката й имаше плик. С внимателен почерк, спретнат и бавен, беше написано: „За този, който може да се заинтересува.“

Стоун отвори писмото и прочете: „Денят на страшния съд настъпва. Земята и водите ще се отворят и човечеството ще бъде погълнато. Нека Господ бъде милостив към душата ми и към всички, които са били милостиви към мен. Другите да се продънят в Ада. Амин.“

Бъртън слушаше:

— Луда. Senile dementia — старческа лудост. Видяла е как всички около нея умират и е откачила.

— И затова се е самоубила?

— Да, мисля, че е така.

— Много странно самоубийство, не мислиш ли?

— И начинът, по който се е самоубило детето, също е странен — отбеляза Бъртън.

Стоун кимна.

Рой О. Томсън е живял сам. От омазнените му дрехи се разбираше, че е работил в бензиностанцията. Той явно е напълнил ваната в банята с вода, после коленичил, пъхнал си главата вътре и умрял. Тялото му беше вдървено, главата потопена във водата. Нямаше никого наоколо, нямаше и следа от борба.

— Невъзможно, никой не може да се самоубие по този начин — отсъди Стоун.

Лидия Еверет, шивачката в града, беше отишла спокойно в задния двор, седнала на един стол, заляла се с бензин и драснала клечка кибрит. До остатъците от тялото й намериха изгорялата бензинова туба.

Уилям Арнолд, шестдесетгодишен, седеше вкочанен на стола, облечен в униформата си от Първата световна война. Бил е капитан в тази война и си беше останал капитан, преди да се простреля в дясното слепоочие с Колт 45. Нямаше и капчица кръв в стаята, когато го намериха. Изглеждаше почти смешно — седнал на стола, с чистичка, суха дупка в главата.

До него имаше магнетофон, а лявата му ръка още стоеше върху кутията. Бъртън погледна въпросително Стоун и пусна магнетофона.

Един треперещ раздразнен глас заговори:

— Вие май не сте бързали много, а? Но все пак добре, че накрая дойдохте. Имаме нужда от подкрепления. Сражението беше жестоко. Миналата нощ загубихме четиридесет процента от войниците, като превзехме височината, а двама офицери са тежко ранени. Лошо, много лошо. Ех, да беше дошъл поне Гари Купър. Трябват ни такива мъже, които направиха Америка силна. Не мога да ви обясня какво означават за мен тия гиганти от летящите чинии. Ето, те сега ни изгарят, газът покрива всичко. Хората умират, нямаме газови маски. Нито една, но аз няма да чакам. Ще направя каквото е необходимо. Съжалявам, че имам само един живот за родината.

Лентата продължаваше да се върти, но вече нямаше никакъв звук.

Бъртън я спря.

— И той е полудял — каза той, — всички са мръднали.

Стоун кимна.

— Някои са умрели моментално, а другите са полудели.

— И пак стигаме до същия основен въпрос — защо? Каква е разликата?

— Може би разликата е в имунитета. Някои са по-чувствителни към вируса от другите. У някои се пораждат защитни реакции поне за известно време.

— Спомняш ли си филма на летеца — оня човек с бели дрехи, който все още беше жив?

— Мислиш ли, че е още жив?